– Решени сме да се справим превъзходно с онова, което се каним да направим – заяви много строго госпожица Чансълър пред своя посетител и го остави сам да си прави изводите според силата на въображението си.
Твърдението ѝ не му донесе никаква утеха. Той изпита недоумение и се обезсърчи – всъщност направо му прилоша. Нима не беше обезсърчаващо да я слуша как описва този ужасен процес на подготовка? Като че ли на някого му пукаше и би желал да знае дали Верена е подготвена, или не! Нима госпожица Чансълър не вярваше в нейното момичешко очарование? Не съзнаваше ли колко силен коз би могла да бъде тя? Това беше последният въпрос, който Олив му позволи да зададе. Изтъкна, че могат да разговарят цяла вечност, преди да постигнат съгласие – гледните им точки бяха толкова различни. Пък и това беше женски въпрос. Целта им беше свързана с жените и трябва да бъде постигната от жените. Неведнъж бяха показвали вратата на младия Матиас, но отстъплението никога не му се беше струвало толкова неприятно. Той беше приветлив човек, но досега не му се беше случвало да изпитва усещането, че не е – и не може да бъде – фактор в съвременната история, а ето че тази хищна жена искаше сама да се възползва от благоприятното стечение на обстоятелствата. Той ѝ даде да разбере, че е изключително себична и че ако реши да принесе една красива личност в жертва на собствените си допотопни теории и на жаждата си за власт, бдителните ежедневници – чийто дълг било да изобличава злото – щели да ѝ потърсят сметка. Тя отговори, че ако вестниците решат да я оскърбяват, това си е тяхна работа. Едно оскърбление повече към нейния пол нямало никакво значение. А след като той си тръгна от дома ѝ, тя сякаш съзря зората на успеха си. Битката започна и Олив изпитваше нещо подобно на мъченически екстаз.
XVIII
Седмица по-късно Верена ѝ съобщи, че господин Пардън много настоявал тя да се омъжи за него. И добави с видима радост, че може да зарадва приятелката си с приятната новина, че категорично е отказала да говори по този въпрос. Надявала се Олив поне сега да ѝ повярва, защото предложението било по-примамливо, отколкото госпожица Чансълър смятала.
– Той наистина умее да представя нещата съблазнително – поясни Верена. – Каза, че ако стана негова съпруга, ще ме увлече вихърът на успех, за какъвто сега дори не мога да мечтая. Че съм щяла да се прочуя. Трябвало само да му призная чувствата си и той щял да се погрижи за останалото. Уверява ме, че всеки миг от младостта ми е безценен и че ще го прекараме прекрасно, като обикаляме заедно страната. Мисля, ще се съгласите, че всичко това е направо смайващо, защото аз не притежавам вашата целеустременост!
– Обещава ви успех. Какво е успехът за вас? – попита Олив, загледана в приятелката си с благотворна хладина – временно оттегляне на симпатията, – вече добре позната на Верена (макар да не ѝ допадаше повече, отколкото отначало), вследствие на която одобрението, когато най-сетне дойдеше, изглеждаше още по-снизходително.
Верена се позамисли и после отвърна усмихнато и уверено:
– Да предизвикам натиск, на който да бъде невъзможно да се противопоставяш. Да принудя Конгреса и щатските законодателни органи да отменят някои закони и да приложат други.