XIX
Представата за техния триумф, макар още далечен и неокончателен, но предшестван от сериозни усилия, толкова ревностни, че никога не им липсваше екстаз, неизменно съпътстваше двете приятелки, но най-вече Олив, през зимата на 1870 година, когато започна най-паметният период от живота на госпожица Чансълър. Към Коледа беше предприета стъпка, която съществено придвижи напред делата ѝ и им придаде постоянен характер. Крачката се изразяваше в това, че Верена се премести да живее при нея на Чарлс Стрийт след уговорка между Олив, Селах Тарант и съпругата му момичето да пребивава там няколко месеца. Пътят вече беше напълно разчистен. Госпожа Фариндър беше започнала ежегодната си голяма обиколка, вдъхновяваше хора от Мейн до Тексас. Матиас Пардън (най-вероятно) беше поукротил своя плам, а госпожа Луна се бе установила в Ню Йорк, където беше наела къща за една година и откъдето написа на сестра си, че ще наеме Базил Рансъм (с когото общуваше по този повод) да се грижи за правните ѝ дела. Олив се чудеше какви точно правни дела има Аделайн и се надяваше да не се е забъркала в някоя неприятност с хазяина или с шапкаря си, та да се налага толкова често да разговаря с господин Рансъм. Госпожа Луна много скоро ѝ съобщи, че въпросните разговори са започнали, че младият южняк е идвал на вечеря при нея, че доколкото можела да прецени, работата му не вървяла особено, и се опасявала, че той надали дори вечеря всеки ден. Ала вече носел цилиндър като северняк и Аделайн довери на сестра си, че го намира много привлекателен. Държал се много мило с Нютън, най-подробно му разказал за войната (южняшката версия, разбира се, обаче госпожа Луна не давала пет пари за американската политика и искала синът ѝ да научи всички версии), а Нютън непрекъснато говорел за него, наричал го "Рани" и имитирал произношението му на някои думи. След това Аделайн написа, че е твърдо решила да му повери делата си (Олив само въздъхна съвсем не великодушно, като си помисли какви ли "дела" има сестра ѝ), а по-късно ѝ довери, че сериозно се замисля дали да не го наеме за възпитател на Нютън. Искаше ѝ се това интересно дете да получи частно образование и според нея щеше да е много по-приемливо да го повери на човек, който и бездруго е част от семейството. Писмата на госпожа Луна звучаха така, все едно Базил смята да се откаже от професията си, за да обучава сина ѝ, но Олив беше сигурна, че това се дължи просто на претенциозния навик на сестра ѝ, особено след завръщането ѝ от Европа, да се изразява така, като че ли тя винаги се нуждае от специални мерки.
Въпреки разликата във възрастта Олив отдавна я беше преценила и беше решила, че на Аделайн ѝ липсват всички качества, които трябва да притежава един човек, за да ѝ стане интересен. Беше богата (или поне достатъчно заможна), имаше традиционни разбирания и плах нрав, много обичаше вниманието от страна на мъжете (сред които ѝ се носеше славата на дръзка, но Олив се отнасяше присмехулно към подобна смелост), водеше егоистичен и инстинктивен живот, не обръщаше внимание на актуалните тенденции, бъдещите опасности, новите истини и големите обществени проблеми, все едно са просто гарнитура на дреха, каквато почти представляваше самата тя. Ясно като бял ден беше, че тя няма съвест, и Олив много се дразнеше, че ако е устроена така, на жената са спестени много неприятности. "Делата" на Аделайн, както вече намекнах, нейните социални връзки, възгледите ѝ за образованието на Нютън, нейната практика и нейните теории (защото такива тя имаше многобройни, да ме прости Господ!), внезапните ѝ пориви да се омъжи повторно и още по-глупавите ѝ отстъпления пред лицето на опасността (защото тя не притежаваше дори смелостта на лекомислието) – всичко това беше обект на трагична преценка от страна на Олив още от завръщането на по-голямата ѝ сестра в Америка. Трагичното не се изразяваше в конкретна вреда, нанесена ѝ от госпожа Луна (защото тя имаше полза от нея дори когато ѝ оказваше честта да ѝ се присмива), а в самия спектакъл, в драмата, направлявана от пръста на съдбата, чиито малки и позорни сцени се разгръщаха толкова логично една след друга. Разбира се, развръзката съответстваше на развитието и щеше да бъде духовната гибел на госпожа Луна, която накрая нямаше да проумява словата на Олив и щеше да затъне още по-дълбоко в светска охраненост, в последното самодоволство, във върховната глупащина на дребнавия и благовъзпитан консерватизъм. Що се отнася до Нютън, когато порасне, той щеше да стане още по-противен от сега, ако това изобщо е възможно. Всъщност развитието му нямаше да е нагоре, а надолу, ако майка му продължаваше да го възпитава по същата глупава система. Той беше непоносимо нахален и себичен, а под претекст, че иска на всяка цена да съхрани изискаността му, Аделайн го коткаше и го глезеше, непрекъснато го държеше до полата си, позволяваше му да пропуска уроците, когато момчето се преструваше, че го боли ухо, въвличаше го в разговора и му разрешаваше да ѝ отговаря с нетипично за възрастта му раздразнение, когато тя наложеше дори най-дребното ограничение. Според Олив мястото му беше в някое държавно училище, където децата на обикновените хора да му покажат колко нищожно значение има, при това, ако се наложи, да го сторят с някой пердах от време на време. Двете дами бяха провели разпален спор на тази тема, преди госпожа Луна да си замине от Бостън – сцена, на чийто финал Аделайн притискаше неотразимия Нютън към гърдите си (той беше влязъл в стаята тъкмо в този момент) и настоя той да се закълне, че ще живее и ще умре, следвайки принципите на своята майка. Госпожа Луна заяви, че ако трябва някой да я тъпче – каквато най-вероятно беше съдбата ѝ! – предпочита да я тъпчат мъже, а не жени, и че ако Олив и приятелите някога вземат властта, те ще станат още по-безмилостни деспоти от вече познатите в историята. Нютън положи детска клетва, че никога няма да бъде разрушителен и нечестив радикал, а Олив реши, че след случилото се вече не е нужно да се тревожи за сестра си, и просто я остави да следва съдбата си, която току-виж се окаже, че е да се омъжи за враг на страната, за мъж, който със сигурност обича да контролира жените с бич и окови, както той и близките му са постъпвали преди с цветнокожите. След като тя толкова харесваше добрите стари нрави от миналото, той щеше да ѝ ги сервира обилно. Щом искаше да е консервативна, нека най-напред опита какво е да си съпруга на консерватор. Олив се тревожеше мъничко за Аделайн, ала повече се притесняваше за Базил Рансъм. Мислеше, че след като той мрази жените със самоуважение (и всички други), съдбата му се отплаща справедливо, като му изпраща Аделайн да се увеси на шията му. Това щеше да е поетичното възмездие на съдбата заради предразсъдъците му. Олив размишляваше над всичко това, както по принцип се стараеше да размишлява – от възвишена гледна точка, и накрая се увери, че желанието ѝ да види двамата си роднини в Ню Йорк свързани не се дължи на желанието за сигурност на една нервна личност. Бракът им щеше да удовлетвори не само нейното усещане за уместност, но и щеше да бъде пример за някои закономерности. Благодарение на философската си нагласа Олив много обичаше нагледната илюстрация на закономерностите.