Няколко седмици по-късно се смяташе за късметлия, че не се прибира със счупени пищяли. Майката на Нютън многократно хвалеше забележителния характер на Нютън, но според Рансъм той беше забележителен единствено с липсата на каквито и да било качества, привързващи учител и ученик. В действителност Нютън беше непоносимо дете, което хранеше лична, физическа вражда към латинския език, изразяваща се в гневни конвулсии. По време на тези кризи той риташе като бесен всеки и всичко – клетия "Рани", майка си, господата Андрю и Стодард, славните римляни, света като цяло, които, легнал на килима, удостояваше с двете си невъобразимо дейни петички. Госпожа Луна правеше така, че да присъства на уроците му и когато те рано или късно стигаха до току-що описания етап, тя се намесваше в защита на своето съкровище, напомняше на Рансъм, че това са признаци на изключителна чувствителност, умоляваше го да даде на детето кратка почивка и прекарваше останалото време в разговори с наставника. Не след дълго започна да му се струва, че не заработва хонорара си, освен това му беше неприятно да има финансови отношения с дама, която дори не си прави труда да крие колко ѝ допада той да ѝ бъде задължен. Базил се отказа от уроците и си пое голяма глътка въздух с усещането, че се е избавил от опасност. Не можеше да определи точно каква, пък и изпитваше сантиментално и провинциално уважение към жените, което не му позволяваше да назове опасността дори мислено. Отнасяше се към дамите със старомодна галантност, смяташе ги за крехки и мили същества, поставени от провидението под закрилата на брадатия пол, и поддържаше съвсем сериозно схващането, че каквито и да са недостатъците на господата от Юга, те несъмнено са забележителни кавалери. Беше човек, който дори в днешната вулгарна епоха беше способен да произнесе тази дума напълно сериозно.
Тази дързост не му пречеше да смята, че жените съществено отстъпват на мъжете и са крайно досадни, когато отказват да приемат съдбата, отредена им от силния пол. Той имаше съвсем конкретни схващания относно тяхното място в природата и в обществото и полагащото им се уважение. Благородните мъже с готовност правеха нужното. Базил признаваше правата на жените, изразяващи се в претенция за щедрост и нежност от страна на по-силния пол. Тези чувства бяха от полза и за двата пола и те се лееха изобилно, когато жените бяха мили и признателни. Може да се каже, че той имаше по-благородна представа за учтивост от повечето хора, които искаха да видят как жените заемат мястото си сред законодателите. Добавям, че не харесваше спорещите и активните жени и смяташе, че женската мекота и покорство са вдъхновение и възможност мъжът да прояви най-доброто от себе си, за да обрисувам нагласа, която несъмнено ще се стори на читателите ми мъчително недодялана. Във всеки случай тя попречи на Базил Рансъм да схване цялата картина, докато постепенно осъзнаваше, че госпожа Луна е влюбена в него. Процесът беше започнал много преди той да си даде сметка. От самото начало беше забелязал, че тя е крайна фамилиарна дребна женичка и че по-бързо от всяка друга негова позната установява голяма близост. Обаче в неговите очи госпожа Луна не беше нито много млада, нито много красива, затова не проумяваше откъде ѝ е хрумнало, че трябва да се омъжи (и през ум не би му минало да се съмнява в намеренията ѝ за брак) за някакъв неизвестен южняк без пукната пара в джоба, задължен да се грижи за жените от своето семейство. Не би се досетил, че отговаря на таен идеал на госпожа Луна, която имаше слабост към земевладелците дори когато останат без земи, обожаваше южняците, смяташе роднината си за изискан, мъжествен, меланхоличен и безкористен човек и беше уверена, че той споделя собствените ѝ възгледи относно обществените дела, проблемите на епохата и вулгарността на съвремието. От начина, по който говореше Рансъм, тя заключи, че е консерватор, а тази дума изразяваше и нейното верую. Възприемаше тази непопулярна позиция и по силата на темперамента си, и като реакция на "крайните" възгледи на сестра си и на ужасните хора, които привличаха те в обкръжението ѝ. В действителност Олив беше изтъкната и проницателна жена, а Аделайн беше кълбо от заблуди, най-сериозната от която бе да приема лошото за хубаво. Тя разказваше на Рансъм за недостатъците на републиканското управление, за потискащите хора, които беше срещнала зад граница в легациите на Съединените щати, за лошите обноски на прислугата и на продавачите в магазините в тази страна, за надеждата си, че "добрите стари семейства" ще се противопоставят, само дето той не подозираше, че тя обсъжда подобни теми (мнението ѝ по тези въпроси му се струваше адски комично) с единствената цел да го помъкне към олтара, да го заблуди. Не можеше дори да предположи, че тя е безразлична към неговата липса на доходи – нещо, за което не ѝ отдаваше дължимото, защото тя възприемаше бедността му като доказателство за деликатност в тези търгашески времена и с удоволствие си казваше, че Нютън е подсигурен (с гаранции, които показваха колко далновиден човек е бил господин Луна, а също и колко щедър, тъй като не я беше обременил с мъчителни условия като вечен траур например) – тоест той се радваше на финансова независимост, съответстваща на характера му и че собствените ѝ доходи са достатъчни за двама, поради което може да си позволи лукса да си вземе съпруг, който да ѝ бъде длъжник. Базил Рансъм нямаше представа за всичко това, но се досещаше, че госпожа Луна неслучайно му пише кратки писъмца през ден, че му предлага да се разходят с колата в парка по необичайно време и че на извинението му за заетост тя отвръща: