Въпреки това половин час по-късно се озова на единственото място на Чарлс Стрийт, което имаше значение за него. Хрумна му, че след като не може да посети Верена, без да се срещне с Олив, това няма да му се случи, ако посети госпожа Тарант. Всъщност не го беше поканила майката, а дъщерята, и като всеки истински американец той съзнаваше, че майката е по-недостъпна и повече от дъщерята се съобразява с обществените условности. Обаче той се намираше на етап, когато беше допустимо да понатисне малко нещата, затова той се запъти към Кеймбридж, припомняйки си, че в поканата си госпожица Тарант бе споменала това място и госпожа Луна също го бе потвърдила. Нали му беше разказала, че Верена често посещава майка си за по няколко дни, че госпожата боледувала и момичето се грижело за нея? Напълно беше възможно по това време (наближаваше един следобед) Верена да прави точно това, напълно беше възможно той да я завари в Кеймбридж. Струваше си да опита. Пък и си струваше да посети Кеймбридж и да запълни времето си по този начин. Сети се, че Кеймбридж не е малък, а той не разполага с точен адрес. Осъзна го точно когато се озова пред къщата на Олив, покрай която трябваше да мине на път за непознатото предградие. Отчасти заради това се беше спрял – обмисляше дали да не звънне и да получи нужната информация от някой слуга, който несъмнено щеше да я знае. Тъкмо отхвърли този вариант като съмнителна проява на добър вкус, когато чу вратата в къщата да се отваря в дълбоката ниша, характерна за Бостън и отчасти заета от стълбище, в долния край на което има втора врата със стъклена горна половина и на двете крила. След малко щеше да види кой излиза и имаше време отново да се озърне и да се запита коя от двете обитателки на къщата ще му се яви, дали ще излязат заедно, или пък няма да е никоя от двете.
Човекът, който излезе от къщата, слезе съвсем бавно по стълбите, сякаш решил да даде на Базил време да избяга, а когато стъклените врати най-сетне се отвориха, отвътре се показа възрастна жена. Рансъм се разочарова – тази поява не отговаряше на целите му. В следващия момент обаче отново се обнадежди, защото беше сигурен, че е виждал и преди дребната старица. Тя спря на тротоара и се озърна неопределено като човек, който чака омнибуса или трамвая. Имаше опърпан и размъкнат вид, все едно е носила дрехите много години, но въпреки това не е свикнала с тях, широко и приветливо лице като в клетка от огромните стъкла на очилата ѝ, които сякаш го покриваха цялото, и издута овехтяла торба, провиснала отстрани, като че се бе изморила да я носи. Рансъм имаше предостатъчно време да я разпознае – в Бостън нямаше втора като госпожица Бърдзай. Нейната вечеринка, личността ѝ, възторжените отзиви на госпожица Чансълър за нея се бяха съхранили в паметта му и както Базил стърчеше крайно предпазливо, образът ѝ се върна в съзнанието му като образ на стар приятел. Нуждата му придаде смисъл на разбудения от нея спомен – след броени секунди той осъзна, че старицата би могла да му каже къде е Верена Тарант в момента и къде живеят родителите ѝ, ако се наложи да отиде там. Тя спря поглед върху него и не си направи труда да го отмести, понеже видя, че той я гледа (напълно беше скъсала с условностите). Явно за нея той не беше нищо повече от разумен млад съгражданин, упражняващ правата си, едно от които беше да наблюдава. Скромността на госпожица Бърдзай беше отворена към предизвикателства – на света имаше толкова много ярки нови мотиви и идеи, че бе възможно дори да съществуват причини някой да я гледа. Когато Рансъм пристъпи към нея, вдигна шапката си усмихнат и попита: "Да спра ли този трамвай за вас, госпожице Бърдзай?", тя само го измери отново неопределено с поглед, защото и през ум не ѝ минаваше, че причината е нейната слава. От петдесет години кръстосваше улиците на Бостън и никога не се беше радвала на такова внимание от страна на тъмнооки млади господа. Погледна равнодушно към яркооцветения вагон, който с дрънчене се носеше към тях откъм Кеймбридж Роуд.