– Ами бих искала да се кача, ако ще ме откара до къщи – отговори тя. – За Саут Енд ли е?
Кондукторът спря превозното средство, когато забеляза госпожица Бърдзай – явно я познаваше като редовен пътник, – и заяви доста безцеремонно:
– Побързайте, ако ще се качвате – и стоеше, вдигнал ръка заплашително към шнура на звънеца.
– За мен ще бъде чест да ви изпратя до къщи, госпожо – предложи Базил Рансъм след бърз размисъл. Помогна ѝ да се качи, кондукторът бащински я побутна и след миг младият мъж се настани до нея и трамваят отново задрънча. По това време беше почти празен, двамата бяха почти сами.
– Мисля, че знам кой сте. Не сте тукашен – отбеляза госпожица Бърдзай, когато потеглиха.
– Гостувал съм в дома ви по един много интересен повод. Помните ли вечеринката, която организирахте миналия октомври, на която присъства госпожица Чансълър и още една млада дама, която изнесе прекрасна реч?
– О, да, Верена Тарант толкова ни развълнува! Имаше доста хора, не помня всички.
– Аз бях сред тях – отбеляза Базил Рансъм. – Доведе ме госпожица Чансълър, която ми е роднина, а вие бяхте много мила с мен.
– Какво направих? – искрено се поинтересува госпожица Бърдзай. А после, още преди той да ѝ отговори, го позна: – Сега си спомням, Олив ви доведе! Вие сте господинът от Юга – тя ми разказа за вас впоследствие. Вие не одобрявате нашата велика борба, не искате да надигаме глава. – Възрастната жена говореше съвсем благо, сякаш отдавна беше приключила с разпалеността и възмущението. – Е, явно не можем да спечелим симпатията на всички.
– Не смятате ли, че сте спечелили симпатията ми, след като се качвам с вас в трамвая специално, за да изпратя вас, една от основните агитаторки? – попита Базил през смях.
– Специално за това ли се качихте?
– Да. Не съм толкова лош, колкото смята госпожица Чансълър.
– О, допускам, че си имате свои възгледи – отвърна госпожица Бърдзай. – Разбира се, южняците имат особени схващания. Според мен са съхранили повече, отколкото изглежда на пръв поглед. Надявам се да не се отдалечите много – познавам Бостън на петте си пръста.
– Дано да не възразите и да не ме вземете за натрапник, но искам да ви попитам нещо – каза в отговор Рансъм.
Госпожица Бърдзай отново го изгледа.
– О, да, сега си спомних. Вие си поговорихте с доктор Пранс.
– Много поучителен разговор! – възкликна Рансъм. – Надявам се, че доктор Пранс е добре.
– Грижи се за здравето на всички, освен за своето – отговори госпожица Бърдзай усмихнато. – Когато ѝ го казвам, отговаря, че не ѝ е останало здраве, за което да се грижи, и че е единствената жена в Бостън, която си няма лекар. Твърдо е решена да не става пациент и като че ли начинът да го постигне е да бъде лекарка. Опитва се да ми помогне да заспя. Това е основното ѝ занимание в момента.