– Е, в такъв случай може и да успее да ме убеди – усмихна се Рансъм.
Гоепожица Бърдзай наблюдаваше синия трамвай, чието приближаване беше временно затруднено. Тя извърна очи към младия мъж и го изгледа сериозно през всевиждащия прозорец на очилата си.
– Изобщо няма да се учудя! Да, би било хубаво. Надали ще можете да ѝ устоите. Въздействала е на много хора.
– Разбирам – значи, несъмнено ще въздейства и на мен – отбеляза Рансъм и внезапно реши да добави: – Между другото, госпожице Бърдзай, ще бъдете ли така добра да не споменавате за тази наша среща на братовчедка ми, в случай че я видите отново? Имам основателни причини да не ѝ се обадя, но не бих желал тя да остане с впечатлението, че съм оповестил из целия град оскърбителното си намерение. Не искам да я обиждам, затова е по-добре да не знае, че съм бил в Бостън. Ако вие не ѝ кажете, никой друг няма да го стори.
– Искате да крия? – промърмори леко задъхана госпожица Бърдзай.
– Не,не искам нищо да криете. Искам само да премълчите срещата ни, да не казвате нищо.
– Е, никога не съм правила такова нещо.
– Какво нещо? – Рансъм донякъде се подразни, донякъде се трогна от неспособността ѝ да възприеме неговата гледна точка и съпротивата ѝ го накара още по-здраво да се вкопчи в своето виждане. – Моля ви за нещо съвсем простичко. Не сте задължена да съобщавате на госпожица Чансълър всичко, което ви се случва, нали?
Молбата му явно все още беше шокираща за прямата старица.
– Ами, ние се виждаме често и много разговаряме. Пък и... нали Верена ще ѝ каже?
– Мислих по въпроса и се надявам да не ѝ каже.
– Тя ѝ казва почти всичко. Много са близки.
– Тя не би я наранила – изобретателно додаде Рансъм.
– О, много сте загрижен – продължи да се взира в него госпожица Бърдзай. – Жалко, че не сте наш симпатизант.
– Както ви казах, може пък госпожица Тарант да ме спечели за каузата – продължи Рансъм, без изобщо да отправи молба към небето безчестието му да бъде простено.
– Много ще се радвам да стане така – след като толкова потайно ви съобщих адреса ѝ. – По лицето на госпожица Бърдзай пробяга блага усмивка, когато тя додаде: – Е, според мен това ви е писано. Тя е повлияла на много хора. Ще си държа езика зад зъбите с тази надежда. Да, тя ще ви промени.
– Ще ви осведомя веднага щом стане – отговори Базил Рансъм. – Ето го най-сетне и трамвая ви.
– Вярвам, че истината ще възтържествува. Нищо няма да кажа. – И тя се остави на младия мъж да я отведе до трамвая, който вече беше спрял на техния ъгъл.
– Много се надявам да се видим отново – подметна той, докато крачеха.
– Аз постоянно обикалям бостънските улици. – Докато той я побутваше и ѝ помагаше отново да се качи в издълженото превозно средство, тя се извърна и повтори: – Тя ще ви повлияе! И ако това е тайната ви, аз ще я запазя! – чу я да добавя Рансъм.
Вдигна шапката си и я помаха за сбогом, ала тя не го видя. Промъкваше се навътре в трамвая и тъкмо бе установила, че този път той е пълен и няма място за нея. Базил обаче се утеши с мисълта, че всеки мъж би отстъпил своето място на такава мила старица.
XXIV
След малко повече от час той стоеше във вестибюла в къщата на доктор Тарант в предградията, на Монаднок Плейс. Доста разпалено беше помолил и убедил една младичка прислужница да съобщи на дамите за пристигането му и след дълго отсъствие тя се върна и го осведоми, че госпожица Тарант ще слезе при него след мъничко. Базил по навик посегна към най-близката книга (лежеше на масата заедно със старо списание и малък поднос в японски стил с визитните картички на доктор Тарант, лечител с хипноза) и цели десет минути я разгръща. Оказа се биография на госпожа Ейда Т. П. Фоут, прочут медиум, върху която се мъдреше портрет на дамата с учудено изражение и безброй къдрици. Рансъм прочете няколко страници и си каза, че литературата на Юга неведнъж е била осмивана, но ако това е образец за литературата на Севера! ... Захвърли книгата обратно на масата с презрителен жест, все едно, след като толкова отдавна живееше на Север, не му беше пределно ясно, че книгата не е такъв образец, и през цялото време се чудеше дали госпожица Тарант е отраснала с такива четива. Не виждаше други книги, а списанието беше чел, така че нямаше какво друго да прави, докато не се появят обитателите на дома, освен да огледа светлата, гола и обикновена стая, където беше толкова горещо, че му се прииска да отвори прозорец, и чиято бедност беше подчертана от грозните пресечени лъчи през прозорците без пердета. Както вече споменах, Рансъм не придаваше особено голямо значение на удобствата и обикновено почти не забелязваше как са обзаведени домовете на хората. Забелязваше само когато са хубави, ала онова, което видя у доктор Тарант, докато чакаше, му даде обяснение защо на Верена ѝ харесва повече у Олив Чансълър. Дори се зачуди дали си е спечелила благоразположението на госпожица Чансълър със своята невероятна женственост, или госпожа Луна ще се окаже права за нейната меркантилност и неискреност. Верена много се забави и Рансъм имаше предостатъчно време да си спомни, че наистина не знае нищо за нея, както и да си даде сметка колко е странно, че е дошъл да я посети в Кеймбридж (адски странно, като се замисли човек), след като има само няколко свободни часа в Бостън и е минала година и половина, откакто тя му е отправила съвсем небрежна покана. Поне не беше отказала да го приеме, а можеше да го направи. И не само това – тя очевидно се приготвяше за срещата им, ако се съди по бързите стъпки, които той чуваше над главата си през тънкия под на горния етаж, и отварянето и затварянето на чекмеджетата и шкафовете. Някой се беше "разпъргавил", както казваха в Мисисипи. Най-сетне стълбите заскърцаха под нечии леки стъпки и в следващия миг в стаята се появи бляскава дама.