Спомняше си, че тя е много хубава, но младата пророчица се беше развила и съзряла и беше станала още по-красива. Превъзходната ѝ коса сякаш грееше, бузите и брадичката ѝ имаха изящна извивка, очите и устните ѝ преливаха от усмивки и поздрави. И преди му изглеждаше озарена, но сега самата тя осветяваше стаята, излъчваше сияние и правеше всичко край себе си напълно лишено от значение. Настани се на паянтовото канапе като нимфа, поседнала върху леопардова кожа, а сладкият ѝ глас го застави с нетърпение да очаква тя да проговори отново. Не след дълго Базил установи, че новият блясък се дължи на успеха ѝ. Тя все още беше млада и неопитна, но в ушите ѝ звучаха аплодисментите на многобройна публика и заради тях се чувстваше толкова жизнерадостна и приповдигната. Въпреки това погледът ѝ още беше прям и искрен, цялата излъчваше откритост, която му напомняше за предишната Верена, а също и за невероятни места – сам не знаеше кои точно, манастири или долините на Аркадия. Тя обаче беше облечена ярко и натруфено – и преди сякаш беше с карнавален костюм, но сега дрехата беше по-скъпа и не толкова съблазнителна. Ако у госпожица Бърдзай и после на Чарлс Стрийт момичето изглеждаше като въжеиграчка, днес тя превърна в сцена скромната стая в Монаднок Плейс, както примадона е способна да превърне в сцена няколко прашни дъски и нарисувано платнище. Заговори на Базил Рансъм, все едно се бяха видели предната седмица и тя прекрасно помнеше заслугите му, но докато седеше и му се усмихваше, му даде шанс да ѝ обясни доста официално защо си е позволил да я посети въпреки беглото им познанство, осланяйки се на покана, която тя бе имала предостатъчно време да забрави. Всъщност обяснението му беше безполезно, защото единствената основателна причина да я посети беше желанието му да я види. Той усети, че този мотив изпъква силно и че усмивката, с която тя го изслуша, колкото и да е идилично лишена от присмех, го обвинява в липсата на смелост да бъде искрен. Той спомена най-вече срещата им в дома на госпожица Чансълър – там Верена го беше уверила, че ще се радва да го посрещне в дома си.
– О, да, прекрасно си спомням, помня и че се видяхме у госпожица Бърдзай предната вечер. Аз говорих, помните ли? Беше прелестно.
– Наистина беше прелестно – увери я Базил Рансъм.
– Нямам предвид речта си, а цялата вечеринка. Тогава се запознах с госпожица Чансълър. Не знам дали ви е известно, че работим заедно. Тя направи толкова много за мен.
– Още ли произнасяте речи? – попита Рансъм и веднага усети колко неуместен е въпросът му.
– Още ли? О, да, надявам се, само за това ме бива! Това е животът ми – или поне ще стане. И животът на госпожица Чансълър. Двете сме решени да постигнем нещо.
– И тя ли произнася речи?
– Не, тя съставя моите – или поне най-хубавата им част. Обяснява ми какво да кажа – истинските неща, силните. Речите ми са колкото мои, толкова и на госпожица Чансълър! – заяви надареното момиче с донякъде смехотворно самодоволство.
– Много бих искал да ви чуя отново – увери я Базил Рансъм.
– Ами трябва да дойдете някоя вечер. Имате предостатъчно възможности. Възнамеряваме да предизвикваме триумф след триумф.
Нейната ведрост, самообладанието ѝ, поведението ѝ на публична личност, смесицата от момичешко поведение и изтънченост изумиха и озадачиха нейния посетител, който имаше чувството, че ако бе дошъл да задоволи любопитството си, би бил изложен на опасността да си тръгне още по-заинтригуван от преди. Сетне госпожица Верена додаде с типичния си весел, дружелюбен и доверчив тон, отличаващ непринуденото общуване, с който щастливи девойки с цветен венец в косите са разговаряли с младежи със слънчев загар в златния век: