– Името ви ми е добре познато. Госпожица Чансълър ми разказа всичко за вас.
– Всичко за мен, така ли? – изви черните си вежди Рансъм. – Как е възможно? Тя не знае нищо за мен!
– Каза ми, че сте заклет враг на нашето движение. Не е ли вярно? Струва ми се, онзи ден, когато се видяхме в нейния дом, вие изказахте някаква враждебна мисъл.
– Много мило, че ме приемате, след като ме смятате за враг.
– О, много господа ме посещават – ведро и спокойно отвърна Верена. – Някои просто от любопитство. Други, защото са чували за мен или са присъствали на моя реч и съм успяла да им въздействам. Всички проявяват огромен интерес.
– Освен това сте ходили в Европа – отбеляза след малко Рансъм.
– О, да, отидохме да видим докъде са напреднали. Прекарахме великолепно, срещнахме се със забележителни лидери.
– Лидери ли? – зачуди се Рансъм.
– На движението за еманципация на жените. Там има и господа, и дами. Олив беше прекрасно приета във всички страни, разговаряхме с всички важни хора. Научихме полезни неща. А Европа! – възкликна младата дама и замълча, усмихна му се и завърши с щастлива въздишка, сякаш имаше да каже още много неща по темата.
– Сигурно е много интересно – насърчително се обади Рансъм.
– Просто мечта!
– Намирате ли, че са напреднали?
– Според госпожица Чансълър – да. Тя се изненада от някои неща, които видяхме, и заключи, че вероятно е била несправедлива по отношение на Европа – възгледите ѝ са толкова широки, като безбрежен океан! Аз обаче съм на мнение, че като цяло ние сме по-добри на сцената. Състоянието на движението там е отражение на културата им по принцип, а тяхната култура е по-висока от нашата (в най-широк смисъл). От друга страна, условията – положението – в нравствено, обществено и лично отношение – на нашия пол ми се струват по-добри от тук. Имам предвид по отношение, или по-точно, в съотношение с фазата на развитие на обществото. Нека добавя, че там срещнахме някои наистина достойни хора. В Англия се запознахме с прекрасни жени, много културни и с огромни организационни възможности. Във Франция видяхме някои превъзходни, въздействащи личности, прекарахме приятна вечер с прочутата Мари Верньой – бяха я освободили от затвора само няколко седмици преди това. Впечатлението ни беше, че е само въпрос на време – бъдещето е наше. Навсякъде обаче се чуваше един вопъл: "Колко, Господи, колко ще чакаме?".
Базил Рансъм изслуша това впечатляващо изявление с чувство, което по време на лековатите твърдения на госпожица Тарант прерасна във веселие и запленена притихналост от страх да не пропусне нещо. Имаше нещо мило и комично в красивото момиче, седнало пред него, което отговори на най-обикновен въпрос с красноречива тирада, все едно е най-естественото нещо на света. Да не би да беше забравила къде се намира, да не го бъркаше с многочислена публика? Използваше същите обрати и интонации като на сцената, а най-странното от всичко беше, че въпреки това не беше неприятна. Беше прелестна – не звучеше догматично, а искрено. Нищо чудно, че жънеше успех – говореше непринудено, както пеят птиците! От лекотата, с която говореше тя, Рансъм отсъди, че поради подготовката и поради средата ѝ ораторското умение е онова, което тя познава най-добре. Не знаеше какво да мисли за нея – тя беше поразително младо явление. Живо помнеше предишния път, когато Верена се изправи пред всички в дома на госпожица Бърдзай. Струваше му се, че тук сега липсва нещо. Малко след като тя млъкна, той си даде сметка, че лицето му е разтеглено в широка усмивка. Смени позата си и каза първото, което му хрумна:
– Допускам, че вече се справяте без баща си.
– Без баща ми?
– За да ви подготви, както направи последния път, когато ви слушах.
– А, разбирам. Решихте, че започвам да изнасям лекция! – засмя се тя добродушно. – Казвали са ми, че говоря така, сякаш произнасям реч, но ми се струва, че и обратното е вярно. Не ме свързвайте с онова, което съм видяла и чула в Европа. Между другото, това ще бъде началото на обръщение, което готвя в момента. Да, вече не завися от татко – продължи тя, а усещането на Рансъм, че думите му са били твърде саркастични, се задълбочи от нейното равнодушие към тях. – Той и бездруго смята, че пациентите заемат предостатъчно от времето му. Обаче съм му задължена за всичко – ако не беше той, никой нямаше да разбере за дарбата ми – дори самата аз. Той постави началото и вече продължавам сама.