Трябва да осведомим читателя, че Верена с огромно удоволствие научи за трудното поклонение, което бе предприел посетителят ѝ (прекрасно знаеше какво е отношението на жителите на Бостън към пътешествие до академичното предградие през зимата) въпреки слабите изгледи за успех, но удоволствието ѝ беше примесено и с други чувства или поне с усещането, че положението не е толкова простичко, колкото е бил животът ѝ до този момент. Имаше нещо оскърбително във факта, че господин Рансъм най-неочаквано е предпочел да се срещне с жена, която не му е никаква, пред среща с Олив Чансълър, която му беше кръвна роднина. Верена вече познаваше Олив достатъчно добре, за да не желае да сподели с нея за срещата, но въпреки това би било необичайно да скрие от нея, че е прекарала един час с господин Рансъм по време на негово кратко посещение в Бостън. Беше прекарвала време и с други господа, които Олив не бе виждала, но това беше различно, защото приятелката ѝ беше осведомена и не даваше пет пари за тези хора – само дето в този случай не беше така. Верена прекрасно си представяше колко щеше да се притесни Олив. Беше говорила за господин Бъридж, за господин Пардън и дори за господа от Европа, но никога (освен през първите дни преди година и половина) не беше споменавала господин Рансъм.
Въпреки това имаше причини за желанието на Верена той или да отиде да се срещне с Олив, или да стои настрана от нея, а отговорността да пази в тайна факта, че той я беше потърсил, ѝ се стори още по-голяма, защото що се отнася до срещата с господин Рансъм... ами, тя ѝ беше доста приятна. Верена го помнеше прекрасно след предишните им две срещи, колкото и повърхностен да бе контактът им. Спомняше си за него от време на време и се питаше дали би продължила да го харесва, ако го познаваше по-добре. Сега, двайсетина минути след началото на срещата им, вече го бе поопознала и установи, че той е странен, но доста приятен. И със сигурност не искаше посещението му да бъде помрачено от намек за неприятни последици. Затова тя отмести поглед при споменаването на името на госпожа Луна и изпита облекчение.
– А, да, госпожа Луна. Очарователна е, нали?
Рансъм се поколеба, преди да отговори;
– Ами не, според мен не е.
– Би трябвало да ви допада – тя мрази нашето движение!
И Верена продължи да го отрупва с въпроси за блестящата Аделайн: дали я виждал често, дали тя излизала много, дали била популярна в Ню Йорк, дали я намирал за красива. Той отговаряше, доколкото му бе възможно, но скоро си позволи да отбележи, че не е дошъл в Монаднок Плейс да говори за госпожа Луна, в резултат на което, за да смени темата (както и за да изпълни задължението си да прояви вежливост), заговори за родителите на Верена, изрази съжаление, че госпожа Тарант е боледувала, и опасение, че няма да има удоволствието да я види.
– Вече е много по-добре – увери го Верена, – но лежи. Дълго прекарва в леглото, когато няма какво друго да прави. Мама е много особена – додаде тя след малко, – лежи, когато е щастлива и здрава, а когато е болна, обикаля из цялата къща. Ако я чувате да снове по стълбите често-често, значи, положението е много сериозно. Ще ѝ бъде много интересно да ѝ разкажа за вас, когато си тръгнете.
Рансъм погледна часовника си:
– Надявам се, че не ви задържам прекалено и не ви откъсвам от нея.
– О, не, тя обича посетители дори когато не може да се срещне с тях. Ако не ѝ беше толкова трудно да става, вече да е слязла при нас. Сигурно ѝ липсвам, напоследък бях много заета. Да, така беше, но тя знае, че е за мое добро. Готова е на всякакви жертви в името на любовта.
Рансъм откликна на обзелия го порив и попита:
– А вие? Вие готова ли сте на жертви?
Верена отново го удостои с блесналия си непринуден поглед.
– Дали съм готова на жертви в името на любовта ли? – Позамисли се и додаде: – Не знам дали имам право да отговоря, защото никога не са ме молили. Не помня някога да съм правила жертва, поне не важна.
– Боже! Явно сте водили щастлив живот!
– Щастливка съм, съзнавам го. Направо не знам какво да правя, като си помисля колко силно страдат някои жени. Но не бива да говоря за това – продължи тя и усмивката ѝ се върна. –Ако сте противник на движението ни, надали ви се слуша за женското страдание.
– Женското страдание е страдание за цялото човечество – отвърна Рансъм. – Смятате ли, че има движение, способно да го прекрати – или пък лекции во веки веков? Ние сме родени да страдаме и трябва да го понесем с достойнство.
– Обожавам героизма! – вметна Верена.
– А що се отнася до жените – продължи Рансъм, – те разполагат с източник на щастие, който е недостъпен за нас: съзнанието, че присъствието им тук, на земята, облекчава наполовина бремето на нашето страдание.