— Клаузиус, професоре. През 1861 г., ако не се лъжа.
— Рудолф Юлиус Емануел Клаузиус — напевно произнесе професорът, явно изцяло погълнат от материята. — Клаузиус вече бил формулирал Закона за запазването на енергията, според който енергията във Вселената е константа, не може да бъде създадена, нито унищожена, само преобразувана. После решил да предложи понятието ентропия, което обхваща всички форми на енергия, вярвайки, че тя също е константа. Ако Вселената е вечна, следователно и енергията би трябвало да е вечна, както и ентропията. Но когато започнал да прави изчисления, той открил шокиран, че загубата на топлина при една машина превишава винаги извършената работа, водейки до неефективност. Клаузиус отказал да приеме този резултат, започнал да изучава природните феномени и живите организми, в това число и човека, и стигнал до заключението, че явлението се проявява навсякъде. След многобройни опити той се предал пред очебийните факти. Ентропията не била константа, а непрекъснато нараствала. Непрекъснато. Така се родил Вторият закон на термодинамиката. Клаузиус открил действието на този закон при термодинамичните процеси, но теорията за ентропията бързо се разпростряла върху всички природни явления. Установено било, че ентропия съществува в цялата Вселена. — Вгледа се в студентите. — Какви са последиците от това откритие?
— Нещата стареят — каза студентът с очилата.
— Нещата стареят — потвърди професорът. — От Втория закон на термодинамиката произтичат три важни следствия. Първо, всички неща стареят, следователно идва време, когато ще умрат. Това ще стане, когато ентропията достигне максималната си точка, в момента, в който температурата в цялата Вселена се изравни. На второ място, доказва се съществуването на „стрела на времето“. Тоест Вселената може да е детерминирана и цялата й история вече да съществува, но еволюцията й е винаги с посока от минало към бъдеще. Този закон постановява, че всичко еволюира с времето. И последно, Вторият закон на термодинамиката доказва, че ако всичко старее, то е, защото в някакъв момент всичко е било младо. Имало е момент, в който ентропията е била минимална. Моментът на раждането. — Направи драматична пауза. — Клаузиус показал, че съществува момент, в който Вселената се е родила.
— Професоре, нима искате да кажете, че още през XIX век се е знаело, че Вселената не е вечна?
— Да. Когато бил формулиран и демонстриран Вторият закон на термодинамиката, учените веднага разбрали, че идеята за вечна Вселена е несъвместима със съществуващите необратими физични закони. Вселената еволюира към състояние на термодинамично равновесие, при което престават да се наблюдават студени и топли зони и се установява една постоянна температура навсякъде, което предполага глобална ентропия, или абсолютен хаос. С други думи, Вселената тръгва от абсолютен ред, за да свърши с абсолютен хаос. И този хаос е съпроводен от появата на други признаци. Някой да е чувал за Парадокса на Олберс?
Тишина.
— Парадоксът на Олберс е свързан с нощното небе. Ако Вселената е безкрайна и вечна, не би следвало небето да е тъмно през нощта, а да бъде залято от светлината на безброй звезди, нали? Но мракът съществува. Този парадокс може да се разреши само ако приемем, че Вселената има възраст и ако допуснем, че Земята получава само светлината, която е имала време да стигне до нея от раждането на Вселената. Това е единственият възможен начин да си обясним защо е тъмно нощем.
— Значи наистина е имало точка Алфа, така ли? — попита един студент.
— Точно така. Но възникнал и още един проблем за разрешаване, свързан със земното притегляне. Учените предполагали, че Вселената, бидейки вечна, е статична. На това предположение се гради цялата физика на Нютон. Самият Нютон обаче разбрал, че в резултат на закона за гравитацията, според който материята привлича материя, цялата Вселена би се сляла в една огромна маса. И все пак, достатъчно е да погледнем към небето, за да се уверим, че това не се случва, нали? Материята е разделена. Как да обясним това явление?
— Нали Нютон въвежда понятието „безкрайност“?
— Да, според Нютон фактът, че Вселената е безкрайна, не позволява на материята да се слее. Но истинският отговор е даден от Хъбъл.