Томаш остана вгледан в събеседника си.
— Наистина…
— Щом нещо толкова просто като часовника е създадено от разумно същество и в него е вложен определен замисъл, какво да кажем за Вселената? Щом някой, който никога преди не е виждал часовник, може да разбере от пръв поглед, че той е сътворен от разумно същество, защо и ние, осъзнавайки величието и невероятната сложност на Вселената, да не можем да стигнем до същото заключение?
— Разбирам.
— Ето, на това се основава интенционалният аргумент. Щом всичко онова, което ни заобикаля, носи в себе си някаква цел и разумна мисъл, защо да не допуснем, че и самото Сътворение има някаква цел?
След като нещата ни разкриват своята разумност, защо не допуснем, че някакъв разум стои зад всички тези творения?
— Но къде е този разум?
— А къде е създателят на часовника? Това, че съм видял часовник, не означава, че ще срещна и създателя му, нали? Но въпреки това нито за момент не съм се съмнявал, че часовникът е направен от разумно същество. Същото е и с Вселената. Може никога да не опозная разума, който я е създал, но достатъчно е да се огледам наоколо, за да разбера, че е разумно творение.
— Разбрах.
— Но ако наистина е разумно творение, а всичко сочи, че е така, тогава възниква въпросът дали го изучаваме по най-добрия начин?
— Какво искате да кажете с това?
Луиш Роша посочи собственото си тяло.
— Помислете за живите същества. Какво представлява един жив организъм?
— Информационна структура — отговори Томаш, цитирайки баща си.
— Точно така, информационна структура. Но онова, което изгражда тази информационна структура, са атомите, нали така? Атомите изграждат молекулата. Молекулите изграждат клетката. Клетките изграждат органите. А органите изграждат живия организъм. С това не искам да кажа, че живото същество е обикновен набор на атоми, молекули или клетки. Вярно е, че всяко живо същество има трилиони атоми, билиони молекули, милиони клетки, но който и да било анализ, ограничаващ се само с тези данни, макар и верен, ще бъде непълен, не смятате ли?
— Разбира се.
— Животът може да се опише в два плана. Единият е редукционистки и описва атомите, молекулите, клетките, цялата механика на живота. Другият е семантичен. Животът е информационна структура, която съществува с определена цел и при която общото е повече, отколкото сборът на частите. Цялото дори не осъзнава съществуването и функционирането на всяка съставна част. В семантичен план аз, като разумно същество, обсъждам с вас съществуването на Бога; редукционисткият подход държи сметка за това, че клетките получават кислород от артериите. Аз дори не осъзнавам онова, което се случва в тялото ми в момента, тъй като това са две различни равнища на съществуване. — Вгледа се в Томаш. — Следите ли мисълта ми?
— Да.
— И така, онова, което искам да ви кажа, е, че тези два плана се откриват във всичко. Например аз бих могъл да направя редукционистки анализ на книгата Война и мир, нали така? Достатъчно е да проуча мастилото, използвано в определен екземпляр, вида хартия, начина, по който мастило и хартия са произведени, дали съществуват, или не въглеродни атоми в съответния екземпляр… въобще, мога да си изследвам куп редукционистки аспекти. Но нито един от тези аспекти няма истински да ми разкрие какво всъщност е Война и мир, нали? За да науча това, не мога да се огранича само с редукционистки анализ. — Усмихна се. — Трябва да направя семантичен анализ.
— Разбирам.
— С музиката е същото. Мога да изследвам всичко с редукционистки методи. Ще изследвам звука на ударните инструменти на Ринго Стар, вибрациите на гласните струни на Джон Ленън и Пол Маккартни, трептенето на молекулите на въздуха при излъчването на звуци от китарата на Джордж Харисън, но нито едно от тези неща няма истински да ми разкрие какво представлява тази песен, нали? За да я разбера, ще трябва да я изследвам на семантично ниво.
— Разбира се.
— Всъщност, то е като компютъра. Има хардуер и софтуер. Редукционисткият подход се занимава с хардуера, а семантичният със софтуера.