Офицерът се усмихна.
— Да кажем, че професор Сиза имаше нужда да бъде… хм… убеден, за да реши да ни посети.
— И какво му се случи?
— Ами, може би е по-добре да започнем отначало — каза Каземи. — Миналата година един от нашите учени, който работи в централата в Натанц, се завърна от конференция на физиците в Париж с много интересна информация. Каза ни, че е дочул разговор между физици, в който един от тях споделил, че притежава неизвестен за науката ръкопис, който съдържал формула за небивала експлозия, и почти приключил изследванията, потвърждаващи откритията, изложени в документа. Нашият човек ни даде името на учения, който пазел тайния ръкопис. Някой си професор Аугущо Сиза от Университета в Коимбра.
— Значи така сте разбрани за съществуването на Божията формула?
— Да. След като узнахме за това, планирахме операция, която трябваше да ни осигури въпросния таен документ. Както знаете, същата година ни беше оказан силен международен натиск заради нашата ядрена програма със завоалирани и открити заплахи за сурови санкции. Предвид това, правителството реши да ускори изследванията, за да направи нашата позиция… хм… неуязвима.
— Искате да развиете производството на ядрени оръжия.
— Разбира се. Ако постигнем целта си, никой не би се осмелил да ни нападне, нали? Вижте Северна Корея. — Вдигна вежди, за да подчертае мисълта си. — Затова решихме да предприемем стъпки в тази насока. С помощта на наши ливански приятели отидохме до Коимбра, намерихме професор Сиза, убедихме го да ни покаже къде се намира ръкописът и разбира се, го поканихме да дойде с нас в Техеран. Проведохме добросърдечен разговор, но той склони едва след като носът му пое убедителна доза хлороформ. — Усмихна се, видимо доволен от начина, по който беше представил положението. — Когато пристигнахме в Техеран, веднага се заехме да четем ръкописа на Айнщайн, но някои неща… мм… ни се сториха не съвсем ясни. Наложи се да зададем някои въпроси на професора. Отначало бяхме достатъчно любезни, но той реши да упорства и дума не обели. Заинати се като магаре. Ето защо трябваше да прибегнем до силови мерки.
— Какво сте му направили?
— Изпратихме го в Затвор 59.
— В Затвор 59? С какво обвинение?
Каземи се разсмя.
— Не са необходими обвинения, за да пратим някого в Затвор 59. Спомнете си, че официално Затвор 59 не съществува и че формално погледнато, професор Сиза не е посещавал Иран.
— Ах, да.
— Настанихме го в стая с пет звезди.
— И после?
— Проведохме разпит. Започнахме меко, но той отново отказа да сътрудничи. Правеше се на глупак, за да ни заблуди. И тогава се наложи да вземем по-сериозни мерки.
— Сериозни мерки?
— Да. Но нещата не се развиха добре. Професорът явно е имал сърдечни проблеми, за които не бяхме уведомени навреме.
— Какво се случи?
— Умря.
— Какво?
— Умря по време на разпит. Бяхме го обесили с главата надолу и го налагахме с пръчки, но в един момент престана да реагира. Помислихме си, че е изгубил съзнание, и се опитахме да го свестим, но той не дойде на себе си. Лекарят установи, че е мъртъв.
— Копелета.
— Доста неприятно, наистина — отсъди Каземи. — Старецът се спомина, преди да ни каже каквото и да било. Това обърка нещата, както навярно се досещате.
— Какво очаквахте да ви разкрие?
— Как да тълкуваме ръкописа на Айнщайн, разбира се. Ръкописът съдържаше загадки, а човекът, който можеше да ни ги разтълкува, беше умрял. Имахме сериозен проблем. Щяха да хвърчат глави. — Прокара ръка през гърлото с красноречив жест, сякаш неговата глава беше една от тях. — Имахме късмет, че нашите служби от ВЕВАК бяха направили списък на близките до професор Сиза хора. И така разбрахме, че той имал приятел математик… мм… еди-кой си Нороня.
Томаш зяпна ужасен.
— Баща ми.
— Човек, с когото явно професор Сиза доста е разговарял. — Каземи се наведе с почти заговорническо изражение в очите. — За нас беше важно да узнаем дали, докато са си бъбрели по приятелски, покойният не е разкрил някоя от тайните от ръкописа на Айнщайн пред видния математик. Разбирате ли? Значи, достатъчно беше да зададем няколко въпроса на математика. — Сви рамене. — Но впоследствие разбрахме, че математикът е тежко болен. И дума не можеше да става да повторим номера, който бяхме скроили на професор Сиза. Нещата щяха отново да свършат зле и щяхме да привлечем ненужно внимание. Но ние трябваше да намерим отговор на нашия въпрос, нали така? Какво да правим? — Направи драматична пауза. — Тогава открихме, че въпросният математик има син, който е криптоаналитик. Нещата се подреждаха отлично. Щяхме да доведем сина тук и той щеше да ни помогне да дешифрираме ребусите от ръкописа. Предположихме, че ако не успеете, вероятно сам ще потърсите помощ от баща си, знаейки за близкото му приятелство с професор Сиза. Изглеждаше перфектно.