Томаш усети как нощният студ го блъсна в лицето и най-сетне видя светлина. Под мъждукането на близкия електрически стълб той различи очертанията на пътя, дърветата наоколо и един тъмен джип. Бяха под открито небе. Ариана го задърпа по посока на джипа. Отключи вратите и направи знак на Томаш да влезе.
— Бързо — прошепна. — Да изчезваме, преди да са се събудили.
Измъкнаха се от този район, лутайки се из прашните улици на Лхаса, осветени само от фаровете на джипа и редките стълбове на уличните лампи. Томаш непрекъснато се обръщаше назад. Струваше му се, че всичко е спокойно, нямаше преследвачи. Направи му впечатление товарът на джипа — виждаха се туби с бензин, два бидона с вода и голяма кутия, явно с храна. Всичко показваше, че бягството е било внимателно планирано.
Джипът внезапно отби надясно и се отправи на запад, по посока на летището. Явно се отдалечаваха от центъра на града.
— Къде отиваме? — попита той.
— Преди всичко трябва да излезем от града. Прекалено опасно е да оставаме тук.
— Чакайте — възкликна той. — Първо трябва да отидем до хотела, за да си прибера нещата.
Ариана го изгледа смаяно.
— Томаш, да не сте полудели? Веднага щом разберат, че сме изчезнали, ще се запътят натам. — Тя отново се съсредоточи в пътя. — Освен това, плащаме на човек от персонала на рецепцията, за да ни информира къде ходите. Дори и не помисляйте да се връщате в хотела.
— Но къде отиваме?
Ариана натисна рязко спирачката и джипът изсвири, отбивайки на банкета край пътя до една бензиностанция на „Петрочайна“. Шофьорката остави фаровете да светят и дръпна ръчната спирачка, преди да погледне спътника си.
— Кажете ми вие, Томаш.
— Но как мога да ви кажа? Вие сте запланували това бягство, не аз. Иранката въздъхна.
— Томаш, това бягство няма да ни доведе доникъде, ако не сме последователни.
— Какво искате да кажете с това?
— Искам да кажа, че не е достатъчно да избягаме. Където и да отидем, те ще ни намерят. Днес, утре, следващата седмица, след месец или година, няма значение. Ще ни хванат, разбирате ли?
— И тогава? Какво предлагате?
— Предлагам да им докажем, че нямат основания да ни преследват.
— А как ще им докажем това?
— Вчера ми дадохте една идея — каза тя и карамелените й очи заблестяха в тъмнината. — Вие казахте, че ръкописът на Айнщайн няма нищо общо с ядрените оръжия.
— Да.
— Така ли е наистина?
— Убеден съм. Но вие нали четохте ръкописа? Какво се казва в него?
Ариана поклати глава.
— Знаете ли, това е много странен текст. Така и не разбрахме какво всъщност се казва в него. Но по отношение на голямата експлозия Айнщайн е напълно ясен. Той е написал see sign, a после шифрирал формулата в шест букви, разделени на две групи, с удивителен знак в началото. Буквите са толкова малко, че ги запомних, ето, вижте. — Съсредоточи се. — Lya ovqo — изрецитира тя. — Не мисля, че толкова важна формула би могла да бъде толкова кратка, нали? Затова решихме, че става въпрос за шифров ключ, който дава достъп до втора част на ръкописа.
— Хм… да, разбирам.
— Но въпреки това — настоя Ариана — вие смятате, че не става въпрос за формула за атомна бомба?
— Вижте, не съм сигурен — каза той предпазливо. — Така мисля.
— Тогава ни остава само едно.
— Какво?
— Трябва да го докажем.
— Моля?
— Трябва да им докажем, че ръкописът не съдържа тайната за лесното производство на атомна бомба. Ето, това търсят те, нали? Ако им докажем, че това дирене е безсмислено, те ще ни оставят на мира.
— Разбирам.
В джипа настъпи напрегната тишина.
— Е, и? — попита Ариана.
Томаш въздъхна.
— Да се залавяме тогава.
— Възможно ли е да се докаже подобно нещо?
— Не знам. Но можем да опитаме.
— Много добре — одобри тя. — В такъв случай какво предлагате?
— Ще заминем.
— Къде?
Томаш отвори жабката на джипа и извади карта на Тибет. Отвори картата, разучава я няколко секунди и заби пръст в една точка, която се намираше на двеста километра западно от Лхаса.
— Шигаце.