Слънцето изгря далеч зад тях. Първият лъч озари обсипаното със звезди небе и миг по-късно зад тъмния хоризонт бликна кристалночистата светлина на зората.
Утрото откри пред тях чудно хубав пейзаж, който ги остави без дъх: стръмни и голи планини с покрити със сняг върхове, между които се откриваха живописни долини, навяващи мир и покой. Виждаха се стада овце, които пасяха кротко; мяркаше се някой номад; як, натоварен с продоволствия; каруца, която се влачеше в бавния ритъм на полския живот, както и трактори, макар че природата тук все още дишаше с пълни гърди, следвайки своя хилядолетен път.
Томаш се чувстваше изморен, но беше прекалено неспокоен и възбуден, за да се отпусне и да заспи. Обидата и недоверието към Ариана продължаваха да разяждат душата му. След дълго мълчание реши, че не може да продължава така. Трябваше да изясни съмненията си.
— Каква е гаранцията, че не играете някаква двойна игра?
Ариана, дотогава съсредоточена в пътя, изви вежди над красивите си медени очи.
— Моля?
— Как да съм сигурен, че няма да ме подведете отново? Добър театър ми изиграхте там, в Техеран…
Иранката намали скоростта и го погледна в очите.
— Мислите, че ви лъжа?
— Ами… нали вече ме излъгахте веднъж? Как да съм сигурен, че няма да ме изиграете отново? Откъде да знам дали това не е поредната инсценировка, скроена съвместно с… с полковник Дракула, или как му викаха там?
Ариана прехвърли вниманието си върху пътя.
— Разбирам подозренията ви — каза. — В тази ситуация това е нещо нормално. Но можете да сте сигурен, че сега няма никаква инсценировка.
— Как да съм сигурен?
— Нещата са различни.
— В какъв смисъл?
— В Техеран направих всичко, за да ви защитя. Инсценировката беше единствената възможност да ви защитя.
— Не разбирам…
— Вижте, Томаш — каза тя и стисна зъби. — Какво мислите, че щеше да ви се случи, след като ви заловиха в Министерството на науката посред нощ, със секретен документ в ръцете и спътник, който стреля, без да мисли?
— Нямаше да ми е леко. Макар че това, което преживях, също не беше кой знае колко леко.
— Разбира се, че страдахте достатъчно. Но Затвор 59 е много по-лошо място от „Евин“. Или се съмнявате в това?
— Е, да. Определено щеше да ми дойде в повече.
— Добре, че най-сетне проумяхте това. Но може би се съмнявате, че накрая всичко щяхте да признаете?
— Е… да.
— Не бива да храните илюзии — каза тя. — Сигурно щеше да отнеме известно време, няколко седмици или месеци, но накрая щяхте всичко да си кажете. Всички си признават.
— Добре, така да е.
— А след като си признаехте? Какво щеше да ви се случи?
— Може би щях да прекарам дълго време в затвора, така мисля.
Ариана поклати глава.
— Щяхте да умрете. — Погледна го изкосо. — Не го ли разбрахте? Когато някой престане да е полезен, го убиват.
— Така ли смятате?
Иранката пак се втренчи в шосето.
— Не смятам — каза тя. — Знам. — Прехапа долната си устна. — Почти бях изгубила надежда, когато ми хрумна една идея. Защо да не ви освободят, а после да ви проследят, за да видят докъде ще ви доведе разследването? В крайна сметка, казах им аз, възможно е баща му наистина да знае нещо, което да помогне за разбулването на тайната. Защо не го оставите да се върне при баща си, като продължавате да го държите под непосредствено наблюдение? Нима това не би било по-продуктивно, отколкото онова, което замисляха да направят? — Усмихна се тъжно. — Тази идея, която ми хрумна, докато полагах отчаяни усилия да ви спася живота, им се видя доста интересна. „Ястребите“ на режима, които искаха главата ви, промениха позицията си. Все пак, казах им аз, приоритетът е да развием тайно производство на ядрено оръжие, което нито Международната агенция за атомна енергия, нито американските шпионски сателити биха могли да открият. Нали това беше целта на операцията? А щом като е това и щом като освобождаването ви щеше да помогне за постигането на тази цел, защо да не ви пуснем на свобода? — Отново изгледа Томаш. — Схващате ли? Така успях да ги убедя да ви оставят да избягате. После нещата тръгнаха по сценарий.
— Но щом е така, защо просто не ми отвориха вратата на затвора и не ме оставиха да си тръгна законно? Защо беше необходим целият онзи театър насред улицата, да се преструвате, че ме спасявате?
— Защото ЦРУ веднага щеше да се досети, че има нещо гнило в цялата работа. Залавяме ви в министерството посред нощ с онзи документ в ръцете, в компанията на агент на ЦРУ, който открива стрелба, и само няколко дни след това ви пускаме да си ходите? Просто ви отваряме вратите, а? Нима мислите, че в ЦРУ нямаше да сметнат това за подозрително? — Поклати глава в отговор. — Очевидно е, че не можехме да ви пуснем току-така. Бягството от затвора беше единственото разрешение.