— Разбирам — съгласи се Томаш. — Но защо не ми казахте?
— Защото нямах тази възможност. Защото всеки път, когато се срещах с вас, бях под наблюдение. Освен това трябваше да се държите естествено. Ако ви бях казала нещо, каквото и да било, рискувах да проваля всичко.
Историкът прокара ръка по косата си.
— Разбирам — каза. — А сега, след като ме измъкнахте от онази дупка в Лхаса? Нима не излагате и себе си на опасност?
— Разбира се.
— Тогава… защо го направихте?
Ариана не отговори веднага. Остана мълчалива, вперила поглед в пътя.
— Защото не можех да ги оставя да ви убият — прошепна накрая.
— Но вижте… сега вие… вие самата можете да загинете.
— Не и ако докажем, че ръкописът няма нищо общо с ядрените оръжия.
— А ако не успеем да го докажем?
Иранката го погледна с блеснали очи; тъжно сияние обгръщаше красивото й лице:
— В такъв случай ще убият и двама ни.
Слънцето грееше отвисоко и така напичаше, че в джипа стана горещо като в пещ. Двамата отвориха прозорците и подложиха поруменелите си лица на свежия полъх. Стигнаха до някакво дефиле и джипът се заклатушка по неравния път през долината, залята от море от речни камъни.
Подал глава навън, Томаш се любуваше на идиличната природна красота. В тибетския пейзаж, мислеше си той, имаше много светлина и ярки, неподправени цветове. Тук червеното беше по-наситено, зеленото по-ярко, жълтото по-златисто; цветовете сякаш пламтяха сред планините, зашеметявайки сетивата с ослепителни хроматични експлозии.
И тогава го видяха. Синьо сияние блесна отдясно. Беше великолепно полирано бижу, мастиленосиньо огледало върху златната земя, лазурен сапфир, инкрустиран върху злато. Светлината, която излъчваше, беше наситено синя, сякаш извираше отвътре и се разгаряше в мощен, почти хипнотичен блясък.
— Какво е това? — попита Томаш, без да откъсва поглед от привличащото като магнит видение. И Ариана беше забелязала блесналото огледало и го гледаше като омагьосана.
— Езеро.
Спряха джипа и останаха прехласнати пред този порой от синева, пленил сетивата им. Езерото приличаше на осветено огледало, полиран лапис лазули в няколко нюанса, наситено морскосиньо в дъното, пламтящо кобалтовосиньо в средата, зелено като опал покрай брега, където водите облизваха блестящо белия плаж. Сякаш беше атол, незнайно как попаднал сред планинската верига, обсипана със злато и пурпур, с белоснежни проблясващи върхове, хвърлящи матови червено-кафеникави сенки. Същинска вакханалия от цветове.
— Това не може да е вода — каза Томаш, поразен от невероятното видение.
— Тогава какво е?
Въпросът беше риторичен, разбира се.
— Не сте ли гладна? — попита той.
Ариана изключи мотора и излезе от джипа, след което отвори задната врата и извади една кошница.
Наближаваше обяд и това беше идеалното място да похапнат. Томаш пое кошницата и двамата се спуснаха по хълма, надолу към езерото.
Слънцето печеше толкова силно, че пареше кожата им. Седнаха край една скала на брега на езерото, където водата беше така прозрачна, че дъното се виждаше. Но прежурящото слънце ги принуди да се преместят на сянка, в подножието на планината. Но веднага щом пресякоха сенчестата бразда, усетиха, че замръзват. Студът тук не се шегуваше. Отново се преместиха, този път на границата между слънцето и сянката, като телата им останаха на сянка, а краката бяха изложени на слънце. Томаш не можеше да повярва, че температурната амплитуда достига дванайсетина градуса. Краката му горяха от жега, а тялото му трепереше от студ.
Спогледаха се един друг и се разсмяха.
— От въздуха е — отбеляза развеселена Ариана.
— Какво му е на въздуха?
— Прекалено разреден е — поясни тя. — Не може да поеме топлината на слънцето, нито да филтрира силата му. Затова става така. — Вдиша въздуха. — Като малка ходех на разходка из планините Загрос в Иран и понякога усещах този ефект, но не чак толкова остро. Въздухът тук е така разреден, че не може да задържи топлината, нито да ни предпази от ултравиолетовите лъчи. — Погледна към слънчевата страна и се намръщи. — Ако трябва да избираме по-малкото зло, по-добре е да останем тук, на сянка.