Томаш остави кошницата на една скала и двамата си взеха сандвичи с франзела и шишенца със сок. Седнаха на скалата и докато хапваха, се любуваха на изгледа около тях.
Небето беше тъмно и дълбоко, в контраст с голия и великолепен, разточителен на цветове пейзаж. Смесваха се различни нюанси на кадифеносиньото и морскозеленото на водите, червеникавото и златистото на скалите, кафявото и бялото на планинските върхове. Сякаш светлината тук се подчиняваше на други закони, сякаш нейният източник не беше небето, а земята, сякаш дъгата беше земно явление, а не ефирно.
— Студено ми е — оплака се Ариана.
Почти без да мисли, подчинявайки се на мъжкия инстинкт на покровител, Томаш се приближи до нея, свали си сакото и я загърна. Неволно я притисна до себе си. Съвсем леко, невинно, само за да я стопли със собствената си топлина, но се получи нещо неочаквано. Докосването имаше магическо действие. Почувства меката й кожа, усети как се ускорява едва доловимото й дишане, вдъхна лекия парфюм на лавандула, който се разнасяше от косите й. Усети интуитивно желанието й да не се отдръпва и това разбуни чувствата му.
Спогледаха се.
Кристалнозелените очи докоснаха нейните златисти очи; срещнаха се вода и мед, студ и топлина, сдържаност и нежност. Видя как плътните й устни се отварят наполовина, бавно се наведе, приближавайки до тези алени цветчета с тръпнещо от страст тяло. Докоснаха се. Опита кадифения топъл вкус на устните на Ариана, потъна в тях и усети парещия влажен език, сякаш вкусваше шоколад и карамел. Целунаха се — първо ласкаво, с безкрайна нежност, после целувката стана жадна, срамежливото докосване се превърна в ненаситно желание, любовта преля в сласт.
Томаш усещаше гърдите й, които се притискаха до неговата гръд, изнемогвайки от желание, пъхна ръка под пуловера й, докато дланта на ръката му не се напълни с гладката плът. Стисна гърдата й и облиза устата й. Усети как ръцете й непохватно търсеха колана му, как разкопчаваха панталоните му, докато напълно го освободиха от сковаващите дрехи. Жаждата беше обзела и двамата. Подтикнат от хладината, която обгърна голите му крака, Томаш потърси топлината. Вдигна полата й и смъкна гащичките й, които скъса в припряното си нетърпение.
Прокара пръст между краката й и почувства топлия и влажен отвор. Ариана изстена при допира му и протегна ръка, докосвайки го с върха на пръстите си. Погали го, за да усети твърдостта му, а после го хвана, разтвори крака и го насочи натам, където желанието я изгаряше. Томаш разбра повика на това тръпнещо и задъхано тяло, зовящо го да влезе, и не се поколеба: с нежно движение се изхвърли напред и цветето, тръпнещо в очакване, разцъфна.
Влезе.
Обзе го чувството, че е потънал в делва с невероятно вкусен мед. Сетивата му се замъглиха, чувствеността, излъчвана от тялото на Ариана, стана по-силна, ароматът на лавандула — по-наситен, жълтото на очите — по-златисто, докосването на кожата й — по-меко, топлината на тялото й — по-гореща, вкусът на устата — по-сладък. Планините, езерото, цветовете, студът, светлината, всичко изчезна пред този наситен със страст момент.
Вселената се състоеше само от Томаш и Ариана, той и тя, зелено и златно, желязо и кадифе, пот и лавандула, шоколад и мед, тяло и роза, проза и поезия, глас и мелодия, ин и ян, две тела, слети в едно върху голата скала, танцуващи дълъг танц, ту бавен, ту бърз, жаден, ненаситен, полюшващи се синхронно в ритъма на стенанията, все по-поривисто, по-силно и по-силно. Извикаха.
В момента, в който усети експлозията на цветовете и светлините да прорязват тялото му, в който цялата вечност се побра в един безкраен миг, в който страстта се издигна до най-високия връх и най-сетне се сляха напълно, в този момент на божествено прозрение Томаш разбра, че диренето му е приключило, че тези медени очи бяха неговият край, че тези устни бяха неговото цвете, че това тяло беше неговият дом. Че тази жена беше неговата съдба.
XXXII
Първият признак, че приближават Шигаце, се появи след един завой — изникна сводеста постройка с ред прозорци над сини порти. Караше Томаш, Ариана спеше на рамото му. Разбра, че навлизаха в предградието, и намали скоростта. Появиха се дълги редици пюкханг — традиционни тибетски къщи, изградени от бял кирпич, с черни прозорци и пъстри лунгдас, развяващи се на вятъра. Молитвените хоругви бяха здраво завързани за тъмния покрив, с надеждата да привлекат добра карма за дома. Навлязоха в широк булевард с бензиностанции на „Петрочайна“ от двете страни и червени зидове с порти, пазени от китайски войници, явно бяха казарми на окупационните сили. Дърветата хвърляха широки сенки по асфалтирания път. Виждаха се малко автомобили, но затова пък имаше много велосипеди; тук—там се срещаха и камиони, които разтоварваха направо на тротоара.