Иранката се събуди. Двамата любопитно разглеждаха града, завладял долината. Съдейки по широкия булевард и архитектурата на сградите, те разбраха, че се намират в китайската зона на града. Спряха до група китайци, които жестикулираха на тротоара, и Ариана отвори прозореца.
— Хотел „Орчард“? — попита Томаш, надвесен над Ариана.
— А? — отговори един китаец. Очевидно не разбираше въпроса. Най-добре беше да наблегне на ключовата дума.
— Хотел?
Човекът измърмори нещо неразбираемо на мандарин и посочи напред. Томаш благодари и джипът пое в указаната посока. Наистина стигнаха до хотел, но не беше „Орчард“. Ариана слезе и отиде да пита на рецепцията.
Прекосиха китайския квартал на Шигаце, следвайки указанията. Стигнаха до кръстовището и завиха наляво. Улиците се стесниха, явен знак, че са навлезли в тибетския квартал. Пред тях се издигаше хълм с руини, покрити със скелета; табелата сочеше, че това е Шигаце Дзонг, старата крепост на града, чиято архитектура наподобяваше великолепния Потала, макар и не толкова внушителна и пострадала от опустошителните ветрове на китайската репресия.
На ъгъла отново завиха наляво, минаха по неугледна уличка и в дъното зърнаха богато украсена фасада с неонов надпис, който уведомяваше, че това е Тибет Гандзян Шигаце Орчард Хотел. Целта на пътуването им.
Паркираха пред хотела и влязоха в лобито. По средата беше разположена огромна маса, покрита с цветни дракони, отляво имаше павилион за сувенири, а отдясно — удобни черни фотьойли.
Тибетски младеж, почернял от слънцето, им се усмихна от рецепцията веднага щом влязоха.
— Таши делех — поздрави той.
Томаш отвърна на поздрава, свеждайки глава.
— Таши делех — каза той, опитвайки да си припомни инструкциите, които Жинпа му беше дал в Потала.
— Искам да говоря с бодхисатва Тензин Табтен.
Младежът се учуди.
— Тензин?
— Да — потвърди Томаш. — Имам нужда Тензин да ми покаже пътя.
Тибетецът видимо се колебаеше. Огледа се наоколо, впи отново тъмните си очи в Томаш, бегло изгледа Ариана, а после, явно взел решение, ги покани да седнат в салона. Младежът излезе и Томаш го видя да пресича улицата и площадчето с градинката от другата страна на хотела.
Един монах се запъти към тях, следван от младежа от рецепцията, и се наведе в поклон пред непознатите. Размениха си обичайния поздрав таши делех и тибетецът им направи знак да го последват. Отправиха се към огромен храм, който се издигаше в подножието на зелен хълм. Великолепният архитектурен комплекс беше в бяло и червеникавокафяво, с красиви златни покриви, с извити нагоре краища като пагоди, с черни прозорци, горделиво загледани в града.
— Гомпа? — попита Томаш, използвайки думата манастир, която беше запомнил в Лхаса, докато сочеше към сградата.
— Ла онг — потвърди монахът, оправяйки пурпурните си одежди. — Ташилунпо гомпа.
— Ташилунпо — каза Ариана. — Това е манастирът „Ташилунпо“.
— Знаеш го?
— Чувала съм за него. Тук е погребан първият Далай Лама.
— Така ли?
— Това е манастирът, в който живее Панчен Лама.
— Кой е той?
— Панчен Лама? Втората по важност фигура в будизма, над който стои единствено Далай Лама. Мисля, че панчен означава велик учен. Китайците се опитват да използват Панчен Лама, за да подронят авторитета на Далай Лама, но без особен успех. Казват, че Панчен Лама в крайна сметка винаги остава антикитайски настроен.
Слънцето жареше и въздухът беше сух. Неприятна миризма на боклук и урина се носеше из улиците, но като се приближиха до портата на манастира, вонята беше изместена от приятния аромат на тамян. Влязоха в просторен вътрешен двор, откъдето се виждаше целият манастир. В основата на възвишението, на което се издигаше „Ташилунпо“, бяха струпани бели постройки, явно монашески килии, а над тях се извисяваха изящни червено-кафяви конструкции, покрити с разкошни златни покриви.