Томаш и Ариана последваха монаха по тясна уличка с каменна настилка, която водеше нагоре по склона. Тибетецът изкачи на един дъх стръмнината, но двамата посетители скоро трябваше да спрат задъхани под сянката на красивото дърво йонбох. Шигаце беше разположен още по-високо от Лхаса и разреденият въздух не достигаше в дробовете им.
— Говорите ли английски? — обърна се Томаш към монаха, който ги изчакваше няколко метра по-напред, усмихнат и търпелив.
Тибетецът се приближи.
— Малко.
— Ще се срещнем с бодхисатва — отбеляза историкът.
Отне му известно време, докато възстанови нормалния си ритъм на дишане.
— Какво точно означава бодхисатва?
— Нещо като Буда.
— Нещо като Буда ли? Какво искате да кажете с това?
— Бодхисатва е човек, който е достигнал просветление, но се е отказал от нирвана, за да помогне на другите човешки същества. Той е светец — човек, отказал се от собственото си спасение заради спасението на другите.
Монахът се обърна и пое нагоре към върха. Стигнаха до път, който водеше към червеникавите постройки, и тибетецът свърна наляво, след което се изкачи по черни каменни стъпала и влезе в аленочервена постройка. Спътниците му го последваха под един тъмен навес и излязоха на тих двор, където неколцина монаси се суетяха около делва с жълта мазнина. Бяха във вътрешния двор пред храма на Майтрея. Тибетецът им кимна да влязат в нещо като малка сумрачна килия, осветена единствено от свещи и от бледата светлина, която преминаваше през мъничко прозорче. Условията тук бяха сурови, дори примитивни. Миришеше на нещо средно между лой от як и тамян, мирис, който се мъчеше да се наложи над сладникавия аромат, идващ от стара желязна печка, в която горяха въглища. Жълтият пламък на печката облизваше стар черен чайник, хвърляйки горещи искри, чиито трепкащи отблясъци падаха върху сенките в ъглите на стаичката, сякаш им вдъхваха живот.
Двамата седнаха на табуретки, покрити с червени килимчета тханка, а монахът наля две чаши от чайника и им ги подаде.
Беше чай с масло от як.
— Благодаря — каза Томаш, едва прикривайки гримасата на отвращение, като си представи, че трябва да изпие мазната отвара. Погледна към Ариана. — Как се казва благодаря на тибетски?
— Тху джичи.
— Да, благодаря. — Направи поклон към монаха. — Тху джичи.
Монахът се усмихна и с дланите на ръцете си направи жест, молейки ги да изчакат.
— Гонг да — каза той, преди да изчезне.
Минаха двадесетина минути.
Монахът, който ги беше довел, се появи отново, придружен от друг монах, дребен и слаб, превит от старост, който едва пристъпяше, подпирайки се на бастун. Техният водач помогна на възрастния монах да се настани на огромна възглавница. Размениха си няколко думи на тибетски, след което познатият им монах се поклони и се оттегли.
Настъпи тишина.
Чуваха се само птичето чуруликане на двора и лекото пукане на въглищата в желязната печка. Томаш и Ариана се вгледаха в монаха, целият съсухрен, на голямата възглавница. Старият монах оправи пурпурния тасен, който го покриваше, и се изправи. Погледът му се зарея, отправен към някаква далечна точка, сякаш се беше отдръпнал от света, който го заобикаляше. Тишина.
Будистът като че ли бе забравил за присъствието на гостите. Може би бе потънал в медитация, може би беше изпаднал в транс. Каквото и да беше, старецът нищо не продумваше, просто си седеше. Томаш и Ариана се спогледаха, объркани и развеселени, не знаейки дали да го заговорят. Дали тибетецът не беше влязъл там по погрешка, дали не беше някакъв местен обичай, или беше сляп? И понеже не знаеха какво да правят, продължаваха да мълчат, изчаквайки развитието на нещата.
Безмълвието се проточи десет минути.
Старият монах си стоеше все така кротко, със замръзнал поглед и пресекливо дишане, докато без особена причина потръпна и се върна към живот.
— Аз съм бодхисатва Тензин Табтен — съобщи с любезен глас. Говореше отличен английски с подчертано британско произношение. — Чух, че ме търсите, за да ви покажа пътя.
Томаш почти си отдъхна с облекчение. Пред него най-сетне стоеше Тензин Табтен, подателят на тайнствената картичка, която беше намерил в дома на професор Сиза. Може би това беше човекът, който можеше да му даде търсените отговори, да разбули тайните на неговото дирене или кой знае, да прибави нови загадки към безбройните мистерии, които го терзаеха.