— Учили сте в английско училище?
Бодхисатва поклати утвърдително глава.
— Години наред, приятелю.
— Значи оттам идва британският ви акцент. Сигурно ви се е сторило доста различно…
— Много различно — потвърди Тензин. — Дисциплината е друга, порядките също. Но най-голямата разлика е в методологията. Когато трябва да се анализира нещо, между нас сякаш има цяла вселена. Открих, че вие, хората от Запада, обичате да разделяте един проблем на други, по-малки, обичате да разделяте и да отделяте, за да тълкувате по-добре. Този метод си има своите преимущества, безспорно, но има и един ужасен недостатък.
— Какъв?
— Създава впечатлението, че действителността е фрагментирана. Ето, това открих в Дарджилинг от вашите учители. За вас математиката е едно, химията — друго, физиката — трето, английският, спортът, философията, ботаниката — съвсем друго. Според вашия начин на мислене всички неща са разделени. — Поклати глава. — Това е илюзия, разбира се. Естеството на нещата е в шунята, Великата пустота, а така също в Дхармакая, Същността на мирозданието. Дхармакая се намира във всичките материални неща на Вселената и се отразява в човешкия мозък като бодхи, просветлената мъдрост. Аватамсака сутра, основен текст за махаяна будизма, се основава на идеята, че Дхармакая е във всичко. Всички неща и всички събития са свързани, съединени от невидими нишки. Нещо повече, всички неща и всички събития са израз на едно и също единство. — Пауза. — Всичко е едно.
— Значи сте се сблъскали с два абсолютно различни свята.
— Абсолютно различни — съгласи се бодхисатва. — Единият, който раздробява всичко на късчета, и другият, който обединява всичко.
— Не сте се чувствали добре в Дарджилинг, така ли?
— Напротив. Западната мисъл беше откритие за мен. Аз, който преди плачех, че съм далече от Тибет, прегърнах новия начин на мислене. Освен всичко получих отлични оценки по два предмета — математика и физика. Станах най-добрият ученик в английското училище, по-добър от който и да било англичанин или индиец.
— Докога останахте в Дарджилинг?
— Докато навърших седемнадесет години.
— Тогава ли се завърнахте в Тибет?
— Да. През 1947 г., точно в годината, в която британците напуснаха Индия, аз се върнах в Лхаса. Вече носех вратовръзка и ми беше много трудно да свикна с живота в Тибет. Родината, която преди ми се струваше по-уютна от майчина утроба, ми изглеждаше изостанала, неугледна и провинциална. Единственото нещо, което ме увличаше, беше мистиката, интелектуалната левитация, будисткият дух, търсещ същината на истината. — Настани се по-удобно на гигантската възглавница. — Две години след като се бях завърнал в Тибет, в Китай се случи нещо, което щеше да засегне дълбоко живота ни. Комунистите взеха властта в Пекин. Тибетското правителство прогони всички китайци от страната, но родителите ми бяха по-далновидни. Бяха информирани люде и знаеха за намеренията на Мао Дзедун по отношение на Тибет. Затова решиха отново да ме пратят в Индия. Но Индия вече не беше същата. Благодарение на бившите си учители в Дарджилинг, които знаеха колко добре се справям с математиката и физиката, бях препоръчан за стажант в Колумбийския университет в Ню Йорк.
— Заминали сте от Лхаса за Ню Йорк?
— Представете си — усмихна се Тензин. — От Забранения град до Голямата ябълка, от Потала до Емпайър Стейт Билдинг. Засмя се. — Беше шок. В един момент се разхождах по „Баркхор“, а в следващия вече се намирах насред „Таймс Скуеър“.