Томаш се размърда на възглавницата и погледна Ариана.
— Извинете, учителю — каза тя с нескрито нетърпение. — Всичко това е смайващо, безспорно, но не отговаря на нашите догадки.
— Наистина ли?
— Не — настоя Томаш. — Бих искал да ни разясните по-подробно същността на проекта, по който сте работили заедно с Айнщайн.
Бодхисатва въздъхна.
— Фадзян е казал: когато се почувстваш объркан и изпълнен със съмнения, и хиляда книги няма да стигнат. Когато постигнеш истинско разбиране, и една дума само е в повече. — Погледна към Томаш. — Разбирате ли?
— Мм… горе-долу.
— Тези нерешителни думи, които приличат на дъждовни капки, ми напомнят една дзен поговорка — продължи Тензин. — Дъждовни капки тупат по листа на Башо, но не са сълзи от мъка, а само мъката на онзи, който ги слуша.
— Смятате, че съм изпълнен с мъка?
— Смятам, че вие, португалецо, не ме слушате. Всъщност слушате ме, но не ме чувате. Когато чуете, ще разберете. Когато разберете, и една дума само ще е в повече. А докато не го сторите, и хиляда книги няма да ви стигнат.
— Искате да ми кажете, че всичко това е свързано с проекта на Айнщайн?
— Казвам ви, каквото ви казвам — каза тибетецът със спокоен глас, насочил пръст към него. — Спомнете си за китайската поговорка: учителят отваря вратата, но трябва сам да влезеш.
— Много добре — съгласи се Томаш. — Знам вече, че ми отворихте вратата. Сега ли трябва да вляза?
— Не — прошепна Тензин. — Сега е време да ме чуеш. Както е казал Лао Дзъ: действай, без да вършиш; работи без усилие.
— Да, учителю.
Бодхисатва притвори очи за миг. Изглеждаше потънал в медитация, но веднага отвори очи.
— Всичко, което ви разказах, вече го бях изложил пред Айнщайн в Принстън и той изглеждаше много заинтригуван от източните представи за Вселената. Основната причина за интереса му беше сходството между нашия начин на мислене и някои аспекти на новите открития в областта на физиката и математиката, нещо, което аз вече бях установил в Колумбийския университет и настоях да обясня на новия си научен наставник.
— Извинете, не разбирам — прекъсна го Ариана, която като учен реагираше с изненада. — Сходства между източната мисъл и физиката? За какво по-точно говорите?
Тензин се засмя.
— Госпожицата реагира по същия начин, по който отначало реагира Айнщайн, когато му казах това.
— Извинете, но ми се струва, че това е естествена реакция за всеки учен — каза иранката. — Да се смесва наука с мистицизъм, е… как да го кажа… малко странно, не мислите ли?
— Не, ако и едната, и другата страна твърдят едно и също — отвърна тибетецът. — В Упанишадите се казва: каквото е човешкото тяло, такова е и космическото тяло. Какъвто е човешкият разум, такъв е и космическият разум. Какъвто е микрокосмосът, такъв е и макрокосмосът. Какъвто е атомът, такава е и Вселената.
— Къде се казва това?
— В Упанишадите, последната част от Ведите, свещените текстове на индуизма. — Тензин повдигна белите си вежди. — Но бихме могли да го намерим в който и да било научен текст, не смятате ли?
— Ами… да, в известен смисъл.
Бодхисатва се настани по-удобно на възглавницата и пое дълбоко дъх.
— Спомняте ли си думите на Лао Дзъ, че Дао, което може да се изговори, не е истинско Дао? Спомняте ли си, че Упанишадите говорят за висшата реалност като за нещо, където нашите слова и разум не достигат? Спомняте ли си, че Буда е използвал Проповедта с цветето, за да обясни, че просветлението за Дхармакая е неизразимо?