— Да.
— Остава да ви кажем още нещо, което ни беше разкрито от нашия информатор.
— Какъв информатор?
— Приятелят на Айнщайн, човекът, на когото нашият гений е говорил за проекта, възложен от Бен Гурион.
— Да.
— Информаторът ни каза, че Айнщайн имал дори кодово име за своя проект.
Томаш почувства, че сърцето му ще изхвръкне.
— Какво е името?
Франк Белами пое дълбоко въздух.
— Die Gottesformel. Божията формула.
V
Живописни къщички с бели стени и керемидени покриви се катереха една над друга на отсрещния бряг на Мондего и надничаха сред короните на чинарите, опасани от старата крепостна стена. Сградата на университета привличаше погледа с горделивата си осанка и красивата камбанария, извисила се като фар върху скалист нос, като главен ориентир, към който бяха отправени погледите на всички. Слънцето глезеше Коимбра.
Колата мина през Шопалиньо — парка с огледалното отражение на стария град в кротката пелена на реката. Стиснал кормилото, Томаш се полюбува на древното селище отвъд реката и си помисли за сетен път, че мястото, където се чувстваше добре, беше именно тук, в Коимбра. Из улиците му се срещаха старото и новото, традицията и модерното, фадото и рокът, романтизмът и кубизмът, вярата и науката. Сред изпълнените със светлина постройки сновяха студенти — момичета и момчета с книжки под мишниците и мечти за бъдещето, греещи в очите им.
Томаш пресече Мондего по моста Санта Клара и навлезе в „Ларго да Портажайм“, който заобиколи, за да свие наляво. Паркира на крайбрежната улица до гарата и се впусна из лабиринта в центъра, докато стигна „Ферейра Боржеш“, главната улица, оживена от безброй магазини, кафенета, сладкарници и boutiques, която излизаше на живописния площад „Праса ду Комерсио“. Свърна по една странична тясна уличка и влезе в триетажна сграда със стар асансьор с решетка и мирис на застояло. Натисна копчето и след кратко клатушкане слезе на втория етаж.
— Томаш — каза майка му на вратата, разтваряйки ръце за прегръдка. — Добре, че дойде. Боже, вече се притеснявах.
Прегърнаха се.
— Е, защо?
— Ами как защо? Заради пътуването, какво друго?
— Какво му е на пътуването?
— Има всякакви хора, синко. Не слушаш ли новините? Вчера е станала ужасна катастрофа на магистралата до Сантарем. Някакъв смахнат се носил с бясна скорост и се забил в друга кола, която спокойно си карала по пътя. В нея имало младо семейство, бебенцето им умряло.
— Мамо, ако от всичко ме е страх, не би трябвало да си показвам носа от вкъщи.
— Ами то и вкъщи да си стои човек, пак е опасно, нали знаеш?
Томаш се разсмя.
— Да си стоиш вкъщи, е опасно, така ли? Откога?
— Ами гледах новините. Според статистиката най-много злополуки ставали вкъщи, да го знаеш.
— Ами след като хората прекарват по-голяма част от времето си вкъщи…
— Ох, мили ми сине, казвам ти — изохка майка му и събра длани като за молитва, — живеем на косъм от смъртта. На косъм!
Томаш си свали сакото и го окачи на закачалката.
— Добре, добре — каза той, за да приключат с темата. — Татко?
— Почива си горкият. Събуди се с главоболие, пи нещо много силно, така че ще се събуди чак след час-два. — Махна към кухнята. — Влизай. Готвя обяд.
Томаш седна в трапезарията, изморен от пътя.
— Как е татко?
— Татко ти ли? — Поклати глава. — Никак не е добре горкичкият. Боли го, чувства се отпаднал, потиснат…
— Но радиотерапията ще помогне, нали?
Граса погледна сина си в очите.
— Въпреки депресията той все се надява, нали? — Въздъхна. — Но доктор Говея ми каза, че радиотерапията само забавя процеса, нищо повече.
Томаш наведе очи.
— Мислиш ли, че наистина си отива?
Майка му се поколеба, преди да отговори.
— Отива си — каза накрая шепнешком. — Аз му казвам, че не е така, че трябва да се бори, че все ще се намери разрешение. Но доктор Говея ми каза да не се залъгвам с напразни надежди и че е по-добре да използваме времето, което остава.
— А той знае ли?
— Ами, как да ти кажа, татко ти не е глупав, нали? Знае, че е тежко болен. Никой не крие това от него. Но се опитваме да му вдъхнем надежда.
— А той как реагира?