— Различно. В началото реши, че това е някаква грешка, че са объркали изследванията, че…
— Да, каза ми.
— А после го прие. Но настроението му се мени всеки ден, дори всеки час. Понякога е много потиснат, казва, че ще умре, а не му се умира. Тогава го утешавам. Но после започва да се държи така, сякаш има обикновен грип, и говори обратното на това, което е казал преди час. Дори прави планове за пътуване до Бразилия или на сафари в Мозамбик, такива ми ти работи. Доктор Говея казва, че трябва да го оставим да бълнува буден, това е добре за него, помага му да се отърси от депресията. Право да ти кажа, и аз мисля така.
— Каква мъка само.
Граса отново въздъхна.
— Ужасно е. — Тръсна глава, сякаш да прогони лошите мисли. — Но стига сме се окайвали — реши тя да смени темата. Обърна глава, търсейки куфара на сина си, но нищо не намери. — Ти какво, няма ли да преспиш тук?
— Не, мамо. Трябва да се върна тази вечер в Лисабон.
— Веднага ли? Но защо?
— Имам полет утре сутринта.
Майка му захлупи лице в шепите си.
— Пресвета Дево! Полет! Пак ли ще пътуваш със самолет?
— Пак. Такава ми е работата.
— Ох, Пресвета Дево! Вече не съм на себе си. Винаги, когато пътуваш, ми се свива сърцето.
— Недей да се притесняваш, няма защо.
— И къде ще ходиш, Томаш?
— Ще летя до Франкфурт, където ще сменя самолета. Отивам в Техеран.
— В Техеран? Това не е ли в Арабия?
— В Иран.
— В Иран ли? Какво ще правиш в ония земи на безумци, мили Боже! Нима не знаеш, че са фанатици и мразят чужденците?
— Е, чак толкова!
— Сериозно! Нали гледам новините. Тия араби знаят само да палят американски знамена и да…
— Не са араби, а иранци.
— Ами! Араби са си, и иранците, и алжирците.
— Не, не са. Мюсюлмани са, но не са араби. Арабите са семити, а иранците са арийци.
— Ето, че ми даваш още основания! Щом са арийци, значи са нацисти!
Томаш се отчая.
— Каква бъркотия! — възкликна той. — Едното няма нищо общо с другото! Арийци са индоевропейските народи като индийците, иранците, турците и европейците. А арабите са семити като евреите.
— Няма значение. Араби и нацисти са от един дол дренки, навсякъде взривяват бомби.
— Преувеличаваш.
— Какво ти преувеличение! Знам си аз какво говоря!
— Била ли си там някога, та говориш с такава убеденост?
— Не ми и трябва. Добре ги знам.
— Така ли? И откъде?
Майката спря на вратата на кухнята, погледна го в очите и сложи ръце на кръста.
— Как откъде, гледах по новините.
Томаш довършваше млякото с ориз, когато чу баща си да кашля. Миг след това вратата на стаята се отвори и Мануел Нороня, по халат и чорлав, надникна в трапезарията.
— Здрасти, Томаш. Как си?
Синът стана.
— Здравей, татко. Как я караш?
Старият професор по математика се намръщи неопределено.
— Горе-долу.
Седна на масата в трапезарията и жена му, която подреждаше чиниите, го погледна нежно.
— Искаш ли да похапнеш нещо, Манел?
— Само супичка.
Граса напълни една чиния с топла супа и я сложи пред мъжа си.
— Ето. Още нещо?
— Не, това ми стига — каза Мануел, докато отваряше чекмеджето с приборите, за да си вземе лъжица. — Не съм много гладен.
— Добре, ако решиш да хапнеш още нещо, има бифтек в хладилника. Само трябва да се затопли малко. — Излезе от кухнята и облече палтото си. — Ще отскоча до църквата „Свети Бартоломео“. А вие, момчета, да слушате!
— До скоро, мамо.
Граса Нороня излезе от апартамента, оставяйки баща и син насаме. Томаш не беше сигурен дали идеята му харесва, все пак бе по-близък с майка си — приказлива и нежна жена, отколкото с баща си — мълчалив човек, който живееше затворен в кабинета си, отдаден на света на уравненията, чужд на семейството и всичко останало.
Тишина.
Потискащото безмълвие, което настъпи в апартамента, бе нарушавано само от потропването на лъжицата в чинията със супа и някое и друго сръбване на Мануел Нороня. Томаш го поразпита за изчезналия му колега Аугущо Сиза, но баща му знаеше само онова, което беше известно на всички. Каза само, че случаят е притеснил много хора във факултета; стигнало се дотам, че сътрудникът на професора престанал да излиза от къщи и се показвал само за да помоли за някоя услуга, като да му донесат храна от магазина или да се отнесе нещо някъде.