— Мюсюлманка ли сте?
— Разбира се.
— Не ви ли шокира начинът, по който ислямът третира жените?
Въпросът видимо затрудни Ариана.
— Пророкът Мохамед е казал, че мъжете и жените имат различни права и задължения. Но забележете, той не казва, че едните имат повече права от другите, а само това, че имат различни права. Зад всички проблеми стои начинът, по който се интерпретира казаното от пророка.
— Смятате ли, че Бог наистина го е грижа дали жените носят фереджета, или не, дали могат да се женят на девет, тринадесет или осемнадесет години, дали имат извънбрачни връзки? Мислите ли, че всичките тези неща безпокоят Твореца?
— Разбира се, че не. Но какво мисля аз, не е толкова важно, нали? Това общество е устроено по определен начин и аз не мога да направя нищо, за да променя нещата.
— Обществото или ислямът?
— Не знам, мисля, че обществото и начинът, по който то тълкува исляма — замислено отбеляза Ариана. — Ислямът е синоним на щедрост, на уважение към по-старите хора, на солидарност със семейството и общността. Жената се реализира тук като майка, има определена роля и всичко е ясно и точно. — Сви рамене. — Но който иска нещо повече… ще се чувства разочарован, нали?
Настъпи тишина.
— Съжалявате ли?
— За какво?
— За това, че се върнахте. Съжалявате ли?
Ариана сви рамене.
— Обичам страната си. Тук е семейството ми. Хората са фантастични, както вярвам сте забелязали вече. В чужбина си мислят, че ние сме някакви фанатици, които всеки ден горят американски знамена, крещят срещу Запада и стрелят с Калашников във въздуха, но в действителност не е точно така. — Усмихна се. — Дори пием кока-кола.
— Забелязах вече. Но вие отново не отговорихте на въпроса ми.
— Какъв въпрос?
— Много добре знаете. Съжалявате ли, че се върнахте в Иран?
Иранката въздъхна, явно затруднена от въпроса.
— Не знам — каза накрая. — Търся нещо.
— Какво търсите?
— Не знам. Когато го намеря, ще знам.
— Търсите някого?
— Може би. — Отново сви рамене. — Не знам. Мисля, че… търся смисъла.
— Смисъла?
— Да, смисъла. Смисъла на моя живот. Чувствам се изгубена по пътя между Париж и Исфахан, в ничия земя, която нито е френска, нито иранска, нито европейска, нито азиатска и в същото време е всичко това. Истината е, че все още не съм намерила мястото си.
Мургавият сервитьор, турчин с монголоидни черти, се появи с вечерята. Сервира мирза гасеми на Ариана и_ броке_ на Томаш, остави две чаши ab portugal — портокалов сок, който двамата бяха поръчали в чест на страната, от която идваше гостът; в края на краищата не се среща често народ, чието име се бърка с това на плод на езика фарси. Отвъд прозореца море от светлинки блещукаше в тъмнината, Техеран светеше в нощта, засиял чак до линията на хоризонта и отвъд нея като огромна коледна елха.
— Томаш — прошепна Ариана, отпивайки от сока. — Харесва ми да си говоря с вас.
Португалецът се усмихна.
— Благодаря, Ариана. Благодаря, че ме нарекохте Томаш.
VII
Сградата беше бетонен блок, чудовище, скрито зад висок зид, увенчано с корона от бодлива тел, с бухнали наоколо акации, в затънтена уличка в Техеран. Шофьорът свали прозореца на колата и заговори на фарси с охраната. Въоръженият пазач надникна към задната седалка на автомобила, очите му зашариха между Ариана и Томаш и веднага се върна в помещението за охрана.
Бариерата беше вдигната и колата спря край храстите.
— Тук ли работите? — попита Томаш, докато оглеждаше сивата сграда.
— Да — каза иранката. — Това е Министерството на науката, научните изследвания и технологиите.
Регистрираха посетителя и му връчиха карта, която му разрешаваше достъп до министерството за срок от един месец. Процедурата в администрацията се оказа мъчително бавна. Служителите, които непрестанно се усмихваха, демонстрирайки симпатия и почтителност, граничещи с абсурд, го накараха да попълни множество формуляри.