— А съдържанието?
— Почти всичко е на немски. На първата страница се чете заглавието, Die Gottesformel, после има някакви стихове, за които иранците нищо не са успели да разберат, и най-отдолу е предполагаемият подпис на Айнщайн.
Отново записки.
— Хм, хм — не преставаше да мърмори Багери, докато пишеше. — А останалото?
— Останалото са двадесет и няколко страници, написани на немски с черно мастило. В текста имаше множество странни уравнения, като тези, които писахме в часовете по математика в университета.
— За какво се говори в текста?
— Не знам. Макар и да съм понаучил нещичко по немски, нямам достатъчно знания, за да разбера написаното. Освен това текстът е ръкописен и трудно се чете. Всъщност не ми разрешиха да го прочета, не пожелаха да ми кажат дори темата на съчинението под предлог, че въпросът бил свързан с националната сигурност.
Багери спря да пише и впери поглед в него.
— Националната сигурност?
— Да, така ми казаха.
Иранецът поднови бележките си със същия замах.
— Не можахте ли да разберете какъв тип ядрено устройство се описва?
— Не.
— Нито дали става въпрос за уран, или за плутоний?
— Не, нито това.
— Когато се върнете там, бихте ли могли поне да проверите тази информация?
— Вижте, те няма да ми позволят да видя повече ръкописа. Показаха ми го само веднъж, за да добия обща представа за какво става въпрос, но ми казаха, че поради причини, свързани с националната сигурност, няма да имам възможност да го проуча.
Багери пак застина и се вгледа в събеседника си.
— Никаква възможност?
— Никаква.
— Но в такъв случай как ще си свършите работата?
— Осигуриха ми препис на шифрованата част. Ще трябва да се справя с него.
— Преписали са шифрованата част, така ли?
— Да. Става въпрос за ръкописен откъс на последната страница. Разполагам също и със стиховете от първата страница. Искате ли да ги видите?
— Да. Дайте да ги видя.
Томаш извади от джоба си сгънат на четири лист. Отвори го и показа редовете, които Джалили беше преписал от оригинала с писалка с черно мастило.
— Ето.
— Какво е това?
— Първата част е стихотворението, долу е шифрованата част.
Иранецът взе листа и преписа текста в тефтера си.
— Това ли е всичко?
— Това е.
— А какво казаха за професор Сиза?
— Нищо. Само ми дадоха да разбера, че „не бил на разположение“.
— Какво означава това?
— Нямам представа. Сториха ми се някак гузни. Просто отказаха да говорят по този въпрос. Искате ли да ги попитам отново?
Багери поклати глава, докато пишеше.
— Не, по-добре не. Това би могло да събуди ненужни подозрения. Щом са решили да не говорят по този въпрос, няма да проговорят, нали?
— И аз мисля така.
Исполинският иранец приключи със записките, прибра тефтерчето си и заби поглед в посетителя.
— Добре, ще предам всичко на Ленгли. — Погледна часовника. — По това време там се съмва. Те ще видят доклада сутринта, когато при нас ще е вечер, след което ще трябва да го анализират. Предполагам, че едва утре късно сутринта ще имам отговор с инструкции. — Въздъхна. — Ще направим така. Утре около три часа следобед отидете при пиколото на хотела и му кажете, че чакате таксито на Бабак. Разбрахте ли? Таксито на Бабак.
Сега беше ред на Томаш да записва.
— Бабак, нали? В три следобед?
— Да. — Багери се изправи, давайки да се разбере, че срещата им е приключила. — И внимавайте.
— С какво?
— С тайната полиция. Ако ви хванат, ще загазите здраво.
Томаш се усмихна принудено.
— Сигурно ще гледам слънцето на квадратчета.
Багери се засмя.
— Какви ти квадратчета? — Поклати глава. — Ако ви хванат, ще ви измъчват, докато признаете всичко. Ще пропеете като канарче! А знаете ли какво ще ви се случи после?
— Не.
Иранецът от ЦРУ насочи пръст към челото си.
— Бум! Ще ви пръснат черепа.
IX
Стройният и източен силует на Ариана Пахраван се появи в ресторанта на хотел „Симург“ в момента, в който Томаш си похапнеше топла препечена филийка. Иранката изви глава, грациозна като газела, търсейки с поглед историка, който й махаше от дъното на салона. Ариана се приближи до масата и се усмихна.