— Добро утро, Томаш.
— Здравейте, Ариана. Ще хапнете ли нещо?
— Не, благодаря. Закусих вече. — Кимна към вратата. — Ще тръгваме ли?
— Къде?
— Ами… в министерството.
— Какво ще правим там?
Иранката се почувства неловко.
— Ще работим, предполагам.
— Но нали нямам достъп до ръкописа — обясни Томаш. — Ако трябва да разучавам листа с ребусите, който ми дадохте, всъщност няма защо да ходя там.
— Имате право — призна тя, като дръпна един стол и седна срещу събеседника си. — За тяхното дешифриране наистина не е необходимо да ходите в министерството.
— Освен това, ако трябва да ходя до министерството, рискувам да попадна на горилата ви.
— А, да, Рахим. — Надвеси се любопитно над масата. — Какво, по дяволите, сте му скроили?
Томаш се разсмя.
— Нищо особено — каза той. — Сбогувахме се насред улицата, само това.
— Трябва да ви кажа, че никак не изглежда доволен от случилото се. Всъщност направо е бесен, а шефът му е бесен на него.
— Представям си.
— Защо избягахте?
— Имах желание да се поразходя сам из базара. Не ми казвайте, че и това е забранено!
— Доколкото знам, не е.
— Слава Богу — заключи той. — Както и да е, най-добре е да останем в хотела. Реално погледнато, тук е много по-удобно, не смятате ли?
Ариана повдигна вежди недоверчиво.
— Зависи от гледната точка — отвърна тя предпазливо. — В крайна сметка къде предпочитате да работите?
— Как къде? Разбира се, че тук, в хотела. Къде другаде?
— Добре, но нека да изясним нещо отсега. Няма да ходим в стаята ви, нали?
— И защо не?
Жената се усмихна принудено.
— Много забавно, няма що — каза тя.
Стана и огледа салона.
— А сега сериозно. Къде смятате да работим?
— Може би на фотьойлите до бара? — попита той, махайки неопределено в същата посока. — Изглеждат удобни.
— Добре. Докато довършвате закуската си, ще се обадя в министерството, за да съобщя, че предпочитате да работите тук, в хотела. — Наклони глава. — Ще ви трябвам, нали?
Томаш грейна в широка усмивка.
— Естествено! Имам нужда от муза, която да ме вдъхновява.
Ариана поклати глава укорително.
— За Бога, кажете. Трябвам ли ви, или не?
— Нали говорите немски?
— Да.
— Тогава очевидно се нуждая от вас. Моят немски е недостатъчен и ще ми е потребна вашата помощ.
— Но защо смятате, че ще ви трябва точно немски?
Томаш сви рамене.
— Откровено казано, не знам. Но е факт, че ръкописът е на немски. Би следвало да допуснем възможността кодираните послания да са на същия език, нали?
— Добре — каза тя, преди да се отдалечи. — В такъв случай ще предупредя, че аз също ще остана тук, за да работя с вас.
— Прекрасно.
Барът нямаше вид на бар. Липсата на алкохол по лавиците и утринната светлина придаваха на заведението вид на кафене, още повече, че и двамата поръчаха на сервитьора да им донесе билков чай. Седнаха на широкото канапе един до друг и Томаш постави белите листове А4 върху масичката, готов да пробва различни хипотези. Извади сгънатия лист от джоба си и се вгледа в ребусите.
— И тъй, да видим — започна Томаш, настройвайки се за интензивна интелектуална работа. — Тук има нещо, което ми се струва очевидно. — Обърна листа към Ариана. — Опитайте се да го откриете.
Иранката разгледа ребусите.
— Нямам ни най-малка представа — каза накрая.
— Става въпрос за следното — подхвана историкът. — Да започнем от втория ребус. Несъмнено прилича на шифрован текст. — Посочи буквените съчетания. — Виждате ли? Това не може да е код. Това е шифър.
— Каква е разликата?
— Кодът предполага заместване на думи или изречения. Шифърът означава заместване на букви. Например, ако се условим, че вместо вашето име ще използваме прозвището „Лисицата“, това е код. Заместваме името Ариана с кодовото име Лисицата, разбирате ли?
— Да.
— Но ако се условим да заместим всичките а-та с м-та и обратно, то тогава, ако аз напиша Ираини, всъщност искам да кажа Ариана. Само съм заместил буквите. Това вече е шифър.
— Разбрах.