Багери му хвърли бърз поглед.
— Вие не познавате тази страна — отсече сухо той. — Това, което ни хванаха да вършим, е най-тежкото престъпление. Няколко убити са нищо в сравнение с него.
— Няма значение — отвърна историкът. — Убийствата няма да ни помогнат с нищо.
Иранецът отново надникна в коридора, за да се увери, че преследвачите бяха отстъпили, след като се натъкнаха на съпротива. После потърси сака с инструментите и го придърпа до себе си. С дясната ръка държеше пистолета, докато с лявата ровеше в сака. — Няма да ни хванат — упорито повтори той, скърцайки със зъби.
Ръката му спря да шава в сака, явно беше намерил онова, което търсеше. След малко извади оттам два бели предмета. Томаш се наведе, за да се увери дали наистина бяха онова, на което приличаха. Спринцовки.
— Какво е това? — попита той в пълно недоумение.
— Потасиум хлорид.
— Какво?
— Разтвор на калиев хлорид.
— И за какво ви е?
— За да си го инжектираме.
Томаш сложи ръка на гърдите.
— Да си го инжектираме ли? Защо?
— За да не ни хванат живи.
— Вие сте луд.
— Лудост е да се оставим да ни заловят.
— Вие сте напълно луд.
— Ще ни измъчват до смърт — поясни Багери. — Ще ни измъчват, докато си признаем всичко, а после ще ни убият. По-добре да свършим това още сега.
— Може и да не ни убият.
— Сигурен съм, че ще ни убият, но това няма значение — отвърна иранецът. Кимна със спринцовките в ръка. — Заповед на Ленгли.
— Но как е възможно?
— Ленгли ме инструктира, в случай че ни открият, да не се оставим да ни хванат живи. Щетите за сигурността ще са неимоверно големи.
— Не ме интересува.
— А на мен не ми пука какво мислите вие. Добрият агент трябва да е наясно, че някога може да се наложи да се жертва в името на общото благо.
— Не съм ничий агент. Аз съм…
— В момента вие сте агент на ЦРУ — отряза го Багери, мъчейки се да не повишава тон. — Искате или не, вие участвате в изключително важна мисия и разполагате с информация, която, попаднала в ирански ръце, ще постави Съединените щати в много трудно положение и ще дестабилизира обстановката в света. Не можем да го допуснем, нали? — Махна към коридора. — Те не трябва да ни хванат живи.
Историкът се втренчи в спринцовките и поклати глава.
— Няма да си инжектирам това.
Багери протегна ръката със спринцовките към Томаш и го подкани с пистолета.
— Хайде. И по-бързо.
— Не. Не мога.
Иранецът насочи пистолета към главата на Томаш.
— Чуйте ме добре — каза той. — Можем да го направим по два начина. — Размаха демонстративно ръката със спринцовките. — Първият начин е вие сам да си инжектирате тази течност. Обещавам ви спокойна смърт. След като попадне в кръвоносната система, калиевият хлорид спира сърдечната дейност почти на мига. Това е разтворът, който лекарите използват, за да сложат край на живота на някои неизлечимо болни пациенти, а в Съединените щати прибягват до него, за да екзекутират осъдените на смърт. Както вероятно разбирате, няма да страдате. — Този път размаха пистолета. — Другият начин е да отнесете няколко куршума. Също няма да страдате дълго, но е твърде жесток метод. Освен това бих искал да спестя двата куршума, за да очистя още някоя от онези гадини долу. — Направи пауза. — Разбрахте ли ме?
Погледът на Томаш прескачаше от спринцовките на пистолета и обратно. Спринцовките или пистолетът. Спринцовките или пистолетът.
— Аз… мм…
Опитваше да спечели време. Нямаше да приеме който и да е от вариантите. Изобщо не допускаше, че са възможни подобни решения. Той беше професор по история, а не агент на ЦРУ. Таеше надежда, почти беше сигурен, че е достатъчно да поговори с иранците, за да проумеят очевидната истина.
— И така?
— Не… не знам…
Багери приближи още повече ръката с пистолета, насочвайки го към очите на историка.
— Виждам, че ще трябва сам да разреша проблема.
— Не, чакайте — помоли Томаш. — Дайте ми спринцовката.
Багери хвърли едната спринцовка близо до Томаш, другата прибра за себе си.
— Хайде, инжектирайте си това — каза той. — Лесно е.
С разтреперани от възбуда ръце, обзет от ужас, Томаш сграбчи найлоновото пликче, в което беше запечатана спринцовката, и леко го подръпна, без да го разкъсва.