— Това… това е трудно.
— Побързайте.
Треперещите ръце се опитаха да разкъсат найлоновата обвивка, но все така неохотно, поради което опаковката си остана невредима.
— Не мога.
Багери махна нетърпеливо.
— Дайте ми я.
Томаш му върна спринцовката. Багери разкъса найлона със зъби, извади спринцовката, изплю найлона на пода и постави иглата. После вдигна спринцовката и изкара въздуха от нея.
— Готово — каза той. — Как предпочитате, аз ли да ви я поставя?
— Не, не. Аз… сам ще свърша това.
Багери му върна спринцовката.
— Хайде, побързайте.
Разтърсван от неконтролируеми нервни конвулсии, Томаш взе спринцовката, сложи я до себе си, дръпна ръкава на сакото си, за да оголи ръка, после отново я покри, повтори движенията с другата ръка и поклати глава.
— Няма да мога да го направя — каза.
Багери се приближи.
— Аз ще го направя.
— Не, не. Сам ще се справя, чакайте.
Огромният иранец взе спринцовката, оставена на пода.
— Видях вече, че нищо няма да направите — изръмжа. — Аз ще…
Внезапен шум от коридора го накара да се обърне към вратата с насочен пистолет. Двама мъже се показаха в този момент на вратата, последвани от други, и се хвърлиха към Багери, който стоеше със зареден пистолет.
Бам. Бам. Бам.
Иранците се стовариха един върху друг и върху Багери със стонове и викове, докато Томаш се влачеше по пода към дъното на залата, опитвайки да се измъкне в суматохата. Още мъже се втурнаха в залата, въоръжени с автомати и крещейки някакви заповеди, насочиха оръжие към историка. Бавно, нерешително, обзет от ужас и облекчение, Томаш вдигна ръце.
— Предавам се.
XIV
Превръзката на очите пречеше на Томаш да види каквото и да било, освен малкия процеп, през който идваше светлина отдолу. Усещаше топлина и чуваше гласове, отекващи като в затворено помещение, от което разбра, че са го завлекли някъде вътре в сградата. Мощни ръце го бяха влачили по стълби и коридори с белезници на ръцете, извити на гърба. Най-сетне, след доста лутане в тъмното, беззащитна играчка в ръцете на непознати, го блъснаха в някаква стая и тикнаха под него дървен стол. Невидими мъже говореха оживено на фарси, после някакъв глас го попита на английски.
— Passport?
Томаш наведе глава и посочи с брадичка към лявата страна на гърдите си.
— Тук е.
Някаква ръка бръкна във вътрешния джоб на сакото му и извади документите. Разговорите наоколо не стихваха, но специфичните „картечни откоси“, които не беше чувал дълго време, му подсказаха, че някой попълва формуляр на стара пишеща машина.
— В кой хотел сте отседнали? — попита същият глас.
Настана тишина, сякаш всички бяха любопитни да научат нещо повече за човека, когото току–що бяха задържали.
Въпросът учуди Томаш. Щом го питаха за хотела, значи все още не го бяха идентифицирали, нито бяха разбрали какво вършеха в министерството двамата с Багери. Може би имаше някаква възможност да ги убеди, че всичко това е огромна грешка.
— В „Симург“.
Пишещата машина натрака нещо, вероятно отговора му.
— Какво правите в Иран?
— Работя по един проект.
— Какъв проект?
Секретен.
— Какъв секретен проект?
— Съвместен проект с иранското правителство.
Гласът направи пауза.
— С иранското правителство?
— С Министерството на науката.
Пишещата машина пак изтрака.
— Какво правехте в зала „К“?
— Работех.
— Работили сте? В един през нощта? И сте влезли в зала „К“ без разрешение?
— Наложи се да видя някои неща.
— Защо не сте отворили вратата с вашия ключ? Щом сте имали разрешение, защо не сте изключили алармата?
— А, значи там има аларма?
— Разбира се. Вратата на зала „К“ е защитена от алармена система, която се следи от службата за охрана. Как иначе щяхме да разберем, че има нарушители вътре? Ако бяхте използвали собствения си ключ, системата щеше автоматично да се изключи.
— Спешно трябваше да проверя някои неща. Нямах ключ подръка.
— Щом е така, защо открихте огън по нас?
— Аз не съм стрелял. Беше другият. Реши, че сте проникнали с взлом.