— Томаш.
— Вижте, господин Томаш. Попаднали сте в затвора „Евин“, едно от най-неприятните места в Иран. Имате ли представа какво се върши тук?
— Ами… не.
— Само за да добиете някаква представа, ще ви кажа, че първият ми престрой в „Евин“ започна с бой. Много скоро разбрах, че е било само лека увертюра, защото после ми сервираха пилешки кебап. Знаете ли какво е пилешки кебап!
— Не.
— Никога ли не сте яли кебап в ирански ресторант, господин Томаш?
— А, да — призна историкът. — Кебап. Нещо като сандвич. Дори започна да ми омръзва…
— И тук сервират пилешки кебап.
— О, така ли?
— Да. Само че тук, в „Евин“, пилешкият кебап не е гастрономически деликатес. Така наричат един метод за разпит.
— А!…
— Първо ти връзват глезените и ръцете, после поставят китките върху глезените и прокарват метален прът през раменете и сгъвките на коленете. Повдигат пръта, закачват го нависоко и оставаш така, извит като кокошка на шиш. А после те бият.
Томаш направи ужасена физиономия.
— Правиха ли това и с вас?
— Да.
— Защото сте критикували президента.
— Не. Защото защитих президента.
— Защото сте защитили президента?
— Да. По онова време Хатами беше президент и възнамеряваше да прокара реформи, които да сложат край на издевателствата на религиозните фанатици, на тези малоумници, които тровят живота ни ежедневно и прославят невежеството.
— Президентът не можа ли да ви освободи?
Парса поклати глава.
— Президентът вече не е същият, сега е радикал. Но не това е важното. Истината е, че докато беше президент, Хатами нямаше никаква власт над тези хора. Знам, че изглежда абсурдно, но ето така стоят нещата в тази страна. Това не е Ирак, където Садам се разпореждаше и всички се свиваха. Тук е различно. Вижте, през 2003 г. например президентът Хатами нареди проверка на затвора. Негови доверени хора дойдоха и се опитаха да влязат в секция 209. Знаете ли какво стана?
— Не.
— Тия типове от Министерството на разузнаването и сигурността не ги пуснаха да влязат.
— Не са ги пуснали?
— Не.
— И какво направиха хората на президента?
— Ами какво! Подвиха опашка и си заминаха, разбира се. — Махна примирено. — Казвам ви го само за да видите кой командва в тази страна.
— Невероятно.
— Какви ли не неща стават тук, в „Евин“, но никой нищо не може да направи.
— Като това изтезание, на което са ви подложили.
— Да, пилешки кебап. Но има и друго. Една вечер ме сложиха на въртележката. Знаете ли какво е въртележка?
— Не.
— Накараха ме да легна по гръб на едно легло във формата на Y и ме завързаха за него. После ме завъртяха с все сила и докато припяваха, ме налагаха, където им падне. — Пое си дълбоко дъх. — Повърнах си вечерята.
— Не може да бъде.
Старият посочи един от другарите си по килия, кокалесто момче с големи сенки под очите.
— Фарамарц е преживял много по-неприятни неща — каза той. — Провесили го за краката от тавана на стаята, сложили му тежести на тестисите и го зарязали да виси три часа с главата надолу.
Томаш изгледа потресен болнавия Фарамарц.
— Мислите ли… мислите ли, че биха могли да ми сторят същото?
Парса се настани на пода.
— Зависи какво смятат, че сте правили в Министерството на науката — поясни, облизвайки тънките си устни. — Ако решат, че сте били там да крадете, може да ви счупят ръцете от бой, а после да ви осъдят на няколко години затвор. Ако решат, че сте шпионирали… е, дори не ми се мисли за това.
Историкът почувства как го побиват студени тръпки и започна да се пита дали в крайна сметка не бе по-добре да бе използвал спринцовката на Багери.
— Дори и като чужденец, това не…
— Още по-малко като чужденец — отряза го Парса. — Но в едно съм сигурен. — Насочи пръст към събеседника си. — Няма да се отървете от най-тежкото изтезание.
Томаш усети как сърцето му подскочи.
— Мислители?
— Всички минават през него. Много е ефикасно.
— И какво… какво е то?
— „Ковчегът“.
— Какво?
— Някои му викат „ковчег“, други — бялото изтезание. Какъвто и да е човекът, накрая се предава. Всички се пречупват. Някои устояват три дни, други три месеца, но накрая всичко си признават. И ако тук, в „Евин“, не си признаят, пращат ги в Затвор 59, който е много по-лош. Накрая затворниците си признават всичко. Признават си какво са направили, признават какво биха искали да са направили и признават какво не са направили. Признават всичко, каквото поискат от тях.