— Какво ви притеснява? — попита Парса.
— Всичко — възкликна Томаш.
— Май си говорите сам…
— Представям си разпита. Съсредоточавам се над онова, което смятам да кажа.
— Кажете истината — посъветва го старият още веднъж. — Ще си спестите страданията.
— Разбира се.
Не можеше да каже на този непознат, че няма как да каже истината. Парса като че разбра, защото веднага отвърна лице и се загледа в дневната светлина, струяща през прозорчето с решетка.
— Ако не можете да кажете истината — добави той, — ще ви дам още един съвет.
— Какъв съвет?
— Не вярвайте и на дума от онова, което ще ви кажат. Чухте ли? Не вярвайте на нищо. — Взря се в Томаш с искрящи очи. — Първия път, като ме откараха в Затвор 59, ми съобщиха, че президентът Хатами бил избягал от страната и че са заловили дъщерите ми, които щели да отправят извънредно тежки обвинения срещу мен. Бяха безкрайно убедителни и поискаха да подпиша признание, тъй като това щяло да е най-доброто за мен, единственият начин да получа опрощение. Когато ме освободиха по-късно, разбрах, че всичко е било лъжа. Президентът продължаваше да си изпълнява функциите, а дъщерите ми никога не са били задържани.
Томаш прекара часове в размисъл. Терзаеше се, че нещата не се връзват, че скалъпената му версия е непоследователна и гъмжи от абсурди. Премисли всичко отново, докато обядваше, преглъщайки разсеяно воднистия пилешки бульон, който пазачът му сипа в алуминиево канче. Мислите му продължаваха да кръжат около същия проблем, когато умората го надви и той заспа в ранния следобед, легнал на рогозката върху студения и влажен под на килията в общото крило на затвора „Евин“.
XVII
Грубо раздрусване сепна Томаш и го извади от неспокойния сън, в който беше потънал за няколко часа. Отвори очи и видя пред себе си мъж с грубо издялани черти, с рядка черна брада и плешиво теме, с едри ръце, които се бяха впили в раменете му и здраво го разтърсваха. Огледа се наоколо, все още замаян от съня, и забеляза, че навън се беше здрачило, а килията се осветяваше от същата жълтеникава, мъждива светлина, като предишната вечер.
— Събудете се — каза мъжът на несигурен английски с подчертан ирански акцент.
— Какво?
— Полковникът ви чака. Бързо.
Мъжът го вдигна и го принуди да се изправи на крака. Измъкна кърпа от джоба си и я стегна около главата на затворника, покривайки очите му. След това мъжът изви назад ръцете му, сложи му белезници и го помъкна навън. Прекосиха някакви коридори, слизаха по стълби, докато най-сетне арестантът бе въведен в добре затоплено помещение, където го накараха да седне на един дървен стол, без да му свалят белезниците и превръзката от очите.
Тишина.
Томаш усети нечие присъствие в стаята. Дочу леко дишане и звуци от изпукване на стави. Беше очевидно, че има някой, но човекът не проронваше и дума. Историкът също мълчеше. Изминаха пет минути в тишина, нарушавана единствено от едва доловимото дишане и леки припуквания. Арестантът се размърда на стола и се опря до нещо от дясната му страна. Досети се, че е масичка, закрепена за стола, като чиновете в училищата. Миг след това усети някой да сяда върху тази масичка и се сви уплашено.
Десетина минути мълчание.
— Професор Нороня — каза накрая гласът сдържано, като лъв, приглушил рева си до кротко мъркане. — Добре дошли в нашия скромен палат. Добре ли сте настанен?
— Искам да говоря с дипломат от Европейския съюз.
Непознатият помълча още няколко секунди.
— Казвам се Салман Каземи и съм полковник от ВЕВАК — Министерството на разузнаването и националната сигурност — каза той, сякаш не бе чул молбата. — Бих искал да ви задам няколко въпроса, ако нямате нищо против.
— Искам да говоря с дипломат от Европейския съюз.
— Първият въпрос е очевиден. Какво търсехте в Министерството на науката в един часа сутринта?
— Ще говоря едва след като се срещна с дипломат от Европейския съюз.