— Много сте хитър…
— Не е въпрос на хитрост, а на здрав разум. Спомнете си, че не аз съм настоявал да дойда тук, в Иран. Вие сте тези, които ме поканихте. Аз си бях добре у нас, с моята работа, когато вие се свързахте с мен и ме помолихте да дойда тук. И никога…
— Престанете — прекъсна го полковник Каземи. — Вие сте наш гост, но съвсем не сте се държани като гост. Заловили са ви посред нощ в Министерството на науката, след като сте разбили сейф, в който се пази държавна тайна. Когато се появихме на местопроизшествието, вие стреляхте и ранихте…
— Не бях аз.
— Вие бяхте.
— Не, вече ви казах. Другият започна да стреля.
— Кой беше другият?
Томаш се поколеба. Беше влязъл в залата, решен да не казва нищо, но си даде сметка, че беше допуснал да го въвлекат в такава мрежа от приказки, че почти бе готов да им разкаже целия си живот.
— Настоявам да говоря с дипломат от Европейския съюз.
— Моля?
— Настоявам първо да говоря…
Жестока болка го жегна по врата. Той закрещя, неспособен да разбере какво се бе случило.
Полковникът си беше изгасил цигарата във врата му.
— Щом не може с добро, ще стане с лошо — каза офицерът равнодушно.
Каземи издаде някакви нареждания на фарси и Томаш веднага усети раздвижване наоколо. Приготви се за най-лошото и се сви на стола в очакване на ударите. Няколко чифта ръце сграбчиха затворника за дрехите и го принудиха да се изправи.
— Какво… какво правите? — попита тревожно, тъй като превръзката на очите не му позволяваше да разбере какво става наоколо.
— Ще ви накараме да проговорите — сухо отговори Каземи.
— Ще ме измъчвате ли?
— Не. По-лошо.
— Какво ще правите?
— Ще ви пратим в секция 209.
„КОВЧЕГ“.
Когато захвърлиха Томаш, вече без белезници, в тясното помещение и най-сетне можеше да си свали превръзката от очите и да се огледа, това беше първата му мисъл.
Сложили са ме в „ковчег“.
Килията беше невероятно малка. Беше толкова тясна, че дори не можеше да си протегне ръцете — беше само метър широка. Дължината й бе два метра, колкото да направи три малки крачки, всъщност не, крачка и половина, защото останалото пространство беше заето от клозет и мивка. Погледна нагоре и прецени височината. Може би имаше четири метра. Малка лампа мъждукаше горе и Томаш реши, че не е повече от четиридесет вата. Подът изглеждаше варосан, стените също бяха бели, тесни, угнетяващи, заплашващи да го смажат от всички страни.
Истински ковчег.
Никога през живота си Томаш не се беше чувствал така притиснат между четири стени; имаше усещането, че са го погребали жив. Едва си поемаше дъх; наложи си да затвори очи и да повдигне ноздри нагоре, за да овладее пристъпа на паника. Не искаше да сяда на варосания под и остана прав. Опита се да направи една крачка, но това беше единственото, което успя да стори, толкова тясна беше килията, толкова малко пространството.
Мина час.
Пристъпите на задушаване и паника се редуваха със силен световъртеж. Почувства как го обхваща клаустрофобия, като че беше заровен жив в гробница с бели варосани стени, осветена от малка крушка от четиридесет вата. Изтощен, опря гръб на стената.
Два часа.
Тишината беше пълна, задушаваща, гробна. Струваше му се невероятно, че може да има такава дълбока тишина, толкова дълбока, че чуваше собственото си дишане като буря, а лекото жужене на лампата беше като бръмчене на зелена муха до ухото му. Почувства, че краката му омекват, и седна на варосания под.
Часове.
Загуби усещане за време. Секундите, минутите, часовете преминаваха някъде покрай него. Все едно висеше във времето, изгубен в неведомо измерение, реейки се в пълно забвение. Виждаше само стените, лампата, тоалетната чиния, мивката, тялото си, вратата и пода. Чуваше тишината, дишането и жуженето на лампата. Спомни си, че старецът от общата килия му беше споменал за някакви още по-ужасни килии, за Затвор 59, където хората полудявали за една нощ, но той не можеше да си представи нищо по-лошо от мястото, където се намираше. Опита се да пее, но не знаеше думите на песните и затова се задоволи само да тананика балади и детски песнички. Изреди няколко мелодии една след друга като грамофон, в какъвто умишлено се беше превърнал. Започна да си говори сам, по-скоро за да чуе човешки глас, отколкото за да каже нещо, но след известно време млъкна, защото реши, че прилича на малоумен.