— Аллаааах акбаааар!
Пронизителният глас на провикващ се иранец изпълни килията. Томаш скочи и се огледа озадачен. Беше звук от високоговорител, който огласяше въздуха с призив за молитва. Призивът продължи три или четири минути, като звукът се задържа максимално силен, почти оглушителен, после стихна. Отново настъпи тишина.
Тишината беше зловеща, толкова дълбока, че дори вибрирането на въздуха звънтеше в ушите му. Притиснат в това пространство, в което не можеше да протегне ръце встрани и да направи две крачки в същата посока, Томаш се опитваше да мисли за обстоятелствата, за отчайващото си положение и безсмислеността на упорството си. Защо трябваше да търпи всичко това, след като краят му беше известен? Нямаше ли да е по-добре, ако ускори неизбежната развръзка? Защо да се страхува от смъртта, след като беше вече мъртъв? Чувстваше се като мъртвец, без да е мъртъв, затворен в ковчег като жив мъртвец.
Подаваха му храната, без да отронят и дума. Тъмничарят отваряше малка решетка на вратата, подаваше му метална чиния, пластмасова лъжица и чаша вода и половин час по-късно идваше да прибере съдовете. Тези интерлюдии по време на храна и гърмящите от високоговорителите призиви за молитва бяха единствените моменти, в които външният свят проникваше в „ковчега“. Останалото тънеше в неопределеност.
Нещо като петно във времето.
Томаш ядеше, когато отваряха решетката и се появяваше чинията, ходеше по нужда в тоалетната чиния и лягаше на пода, когато му се спеше, свит в ембрионална поза, тъй като не разполагаше с повече място, а и само така можеше да се стопли. Лампата светеше постоянно; затворен в ковчега си от тухли и цимент, арестантът не знаеше колко е часът, дали е ден или нощ, дали щеше да излезе оттам, или щеше да остане погребан завинаги.
Просто съществуваше.
XVIII
Звукът на ключ, който се превърта в ключалката, изтръгна Томаш от дълбокото вцепенение. Чуха се няколко щраквания в резето, вратата се отвори и се появи нисък мъж със заострена брада, който се взря в затворника.
— Облечете това — каза иранецът и подхвърли син найлонов плик на пода на миниатюрната килия.
Историкът клекна и отвори плика. Вътре бяха дрехите му, смачкани и натъпкани безредно една върху друга. През полуотворената врата, за първи път от много време насам, в килията му проникна лъч дневна светлина; прииска му се да се затича навън, да прегърне слънцето, да напълни гърдите си с въздух и да се порадва на деня в цялото му великолепие.
— Бързо — сърдито подвикна мъжът, когато забеляза замечтаното изражение, с което Томаш съзерцаваше дневната светлина, нахлуваща в коридора отвън. — Побързайте.
— Да, добре, идвам.
Историкът се облече и обу за две минути, тръпнещ от желание и страх да не би да изпусне безценната възможност да излезе от „ковчега“ и да подиша чист въздух. Дори и да го извеждаха за тежък разпит, дори да го подложеха на пилешки кебап, за който му беше говорил старият затворник в „Евин“, щеше да е по-добре от всеки прекаран час на това ужасно място, дори най-ужасното изтезание беше за предпочитане пред това да се чувства жив погребан.
Когато се облече и се изправи на крака, тръпнейки от възбуда, иранецът извади кърпа от джоба си и направи въртеливо движение с ръката.
— Обърнете се.
— Какво?
— Обърнете се.
Томаш се обърна с гръб към вратата и иранецът му върза очите. После изви ръцете му назад и ги заключи с белезници на гърба.
— Да тръгваме — каза той, дръпвайки го за ръката.
Затворникът се спъна и едва не падна, но се блъсна в някаква стена и успя да се задържи, оставяйки на тъмничаря да го повлече.
— Къде ме водите?
— Млъкнете.
Тъмничарят го поведе по дълъг коридор, после започнаха да се качват по някакви стълби. На път за „ковчега“ Томаш беше останал с впечатлението, че неговото крило в секция 209 се намира в подземие, което се потвърди сега, когато излизаше оттам. Пресякоха още коридори и влязоха в нещо, подобно на зала, където го накараха да седне на стол. Томаш се размърда и усети масичката, прикачена към седалката на стола, беше училищен чин, досущ като онзи от първия разпит, може би беше същият стол и същата зала.
— Е, как е? — попита познат глас. — Доста ли се позабавлявахте в енферади?
Беше полковник Салман Каземи.
— Къде?
— В енферади. Изолаторът.