Мерцедесът обикаля из улиците на Техеран още двадесет минути. Мина през зоната на базара и покрай прекрасния комплекс на двореца Голестан с разкошните фасади и извисилите се над тях величествени кули и куполи, чиито основи се губеха сред зеленината на прекрасно поддържана градина. Дворецът Голестан остана зад тях, после автомобилът заобиколи площад „Имам Хомейни“ и свърна по дълъг булевард, отвъд който се простираше огромен парк. Когато стигнаха дъното на парка, завиха надясно и спряха до нов блок. Влязъл в ролята на шофьор, Сабар излезе от колата и отиде отзад да отвори вратата, правейки дълбок поклон при появата на черния силует на почтената иранка.
Шофьорът съпроводи фигурата в чадор до вратата на блока и натисна едно от копчетата на домофона. Прозвуча електронно променен глас, който запита за посетителите, и Сабар се представи. Ключалката прищрака след късо жужене и вратата се отвори. Иранецът погледна Томаш и кимна с глава, сякаш молеше историкът да го последва. Влязоха във фоайето и натиснаха бутона, за да повикат асансьора. Качиха се на втория етаж.
Пълничка иранка, облечена с тънки златисти шалвари, ги очакваше на вратата на асансьора.
— Добре дошъл, професоре — поздрави тя. — Радвам се да ви видя свободен.
— Сигурно не повече от мен самия.
Жената се усмихна.
— Представям си.
Въведоха го в един апартамент и Сабар изчезна в коридора. Закръглената иранка покани Томаш в хола и се настани на дивана.
— Можете да си махнете чадора, ако искате — каза тя.
— Разбира се, че искам — възкликна Томаш.
Приведе се и отметна дългия черен плат, оставайки гологлав, с разрошени кестеняви коси, но вече без смущаващата дреха.
— По-добре ли се чувствате?
— Много по-добре — въздъхна историкът.
Отпусна се на дивана и се опита да се освободи от напрежението.
— Къде сме?
— В центъра на Техеран. Близо до парка Шахр.
Погледна през прозореца. Дърветата бяха на няколкостотин метра разстояние и зелената стена, образувана от короните им, контрастираше на отблъскващата мръсносива агресия на града.
— Бихте ли ми обяснили какво става? Кои сте вие?
Иранката добродушно се усмихна.
— Казвам се Хамиде, но се опасявам, че нямам право да ви обясня каквото и да било. Сега ще дойде човекът, който ще отговори на въпросите ви.
— Кой?
— Имайте малко търпение — каза тя, свеждайки очи. — Искате ли да пийнете нещо?
— Шегувате ли се? Разбира се, че искам. Освен това умирам от глад — възкликна той. — Какво можете да ми предложите?
— Ами… трябва да помисля. Имаме гурме сабзи.
— Става ли за ядене?
— Да, разбира се.
— Тогава донесете всичко. Всичко.
Хамиде стана и изчезна нейде из коридора, оставяйки Томаш сам в хола. Историкът се чувстваше изтощен и притвори очи.
Зъннннн.
Неочакван звук го разбуди на мига. Някой беше позвънил.
Зъннннн.
Звънеше втори път.
Чуха се тежки стъпки откъм коридора. Томаш видя Хамиде, която се появи в антрето и грабна слушалката на домофона. Размени няколко думи на фарси, след което остави слушалката и обърна глава към Томаш.
— Идва човекът, който ще ви обясни всичко.
Хамиде махна предпазната верига, отвори вратата и се скри в кухнята, за да приготви обещаната гозба.
Томаш седеше в очакване на дивана, вперил поглед в полуотворената врата, целият в слух да разбере какво се случва отвъд нея. Чу асансьора да слиза, да спира и отново да се качва. Зърна проблясването на светлината на асансьора, който постепенно изпълни втория етаж, чу кабината да спира след леко разтърсване, а след това и звука от отварянето на вратата. Човекът, който щеше да обясни всичко, се показа отначало като силует, като сянка, но контурите му постепенно придобиха плът.
Погледите им се срещнаха.