— Томаш — каза тя накрая. — Трябва да ви попитам нещо.
— Всичко.
Ариана се поколеба, виждаше се, че търси подходящи думи, за да зададе въпроса.
— Какво правихте в Министерството на науката в един часа сутринта?
Томаш се взря в нея изпитателно и с известно смущение. Беше готов да отговаря на всякакви въпроси, но не и на този. Той се видя изправен пред ужасна дилема. До каква степен би могъл да се довери на жената, която беше поела огромен риск, за да го спаси?
— Исках да видя ръкописа.
— Знам — каза тя. — Но в един часа сутринта? При това сте влезли с взлом в зала „К“ и сте разбили сейфа?
Въпросите си ги биваше. На Томаш му се прииска да си отвори душата и да си признае всичко, но осъзна, че не може да си го позволи. Истината беше прекалено тежка, прекалено опасна; за нея това щеше да означава, че я е предал, че е злоупотребил с доверието и приятелството й. Освен това мозъкът на Томаш беше програмиран да отрича каквато и да било връзка с ЦРУ и да разказва измислената в изолатора версия.
— Ами… мм… обзе ме непреодолимо любопитство да видя ръкописа. Трябваше да го видя, за да съм сигурен, че… че не съм се забъркал в някакъв военен проект.
— Военен проект?
— Да. Отказът ви да ми разрешите да прочета ръкописа или да ми обясните съдържанието му ми се стори съмнителен. При всичките тези международни дебати около иранската ядрена програма, като добавим намесата на ООН и неспирните американски заплахи, плюс още някои неща, за които вие ми бяхте загатнали, признавам си, че адски се притесних.
— Разбирам.
— Започнах да си задавам въпроси. Чудех се дали не съм се замесил в нещо. Трябваше да си изясня какво става.
— А мъжът, който е бил с вас? Кой е той?
Фактът, че Томаш беше успял да забрави истинското му име, Багери, придаде на отговора му по-убедителен тон.
— Моса ли? Намерих го на базара.
— Моса? Като Мосадък ли?
— Да — потвърди Томаш. — Знаете ли какво е станало с него?
— Знам. Бил е ранен през онази нощ и е починал няколко часа по-късно в болницата.
— Горкият.
— Казвате, че сте го срещнали на базара?
— Така беше. Каза ми, че е спец по разбиването на сейфове. След упоритото нежелание от ваша страна да ми покажете ръкописа или поне да ми опишете съдържанието му и след като чух в новините за американските опасения относно иранската ядрена програма, аз се притесних за проекта, с който се бях ангажирал. Само на идиот не би му пукало, нали така? Затова реших да го наема. — Махна неопределено с ръка. — Останалото го знаете.
— Хм — промърмори Ариана. — Най-малкото, което бих могла да кажа, е, че сте бил непредпазлив, Томаш.
— Права сте — съгласи се той. Приведе се към нея, сякаш току-що му бе хрумнала някаква мисъл. — Мога ли сега аз да ви задам един деликатен въпрос?
— Кажете.
— За какво по-точно се отнася ръкописът на Айнщайн?
— Моля да ме извинете, но наистина не мога да ви кажа. Това, че съм ви помогнала, не означава, че ще предам страната си.
— Имате право. Забравете. — Махна припряно с ръка, сякаш да пропъди нежеланата тема. — Но може би ще ми отговорите на един друг въпрос — побърза да добави той.
— Какъв въпрос?
— Какво се е случило с професор Сиза?
Иранката повдигна вежди.
— Откъде знаете, че професор Сиза има нещо общо с нас?
— Може да съм разсеян, но не съм глупав, нали?
По лицето на Ариана се изписа смущение.
— За това също не мога да говоря, съжалявам.
— Защо? Мисля, че това не предполага предателство спрямо страната ви.
— Не става въпрос за това — каза тя. — Ако шефовете ми усетят, че знаете неща, за които по принцип не би трябвало да сте осведомен, подозренията при всички случаи ще паднат върху мен.
— Имате право. Забравете за това.
— Но има нещо, което бих могла да ви кажа.
— Какво?
— Хотел „Орчард“.
— Моля?
— Има някаква връзка между професора и хотел „Орчард“.
— Хотел „Орчард“? Къде се намира този хотел?
— Нямам ни най-малка представа — отвърна Ариана. — Но името му е записано с молив на гърба на една от страниците в ръкописа на Айнщайн.