— Така ли? — учуди се Томаш. — Любопитно…
Ариана обърна лице към прозореца и въздъхна. Слънцето залязваше зад очертаната от блоковете линия на хоризонта, браздейки синевата с пурпурни и виолетови ивици. Странни сенки пробягваха по парцаливите облаци, които се носеха ниско в небето над града.
— Трябва да ви измъкнем оттук — каза тя, все така вперила поглед в прозореца, със сподавена тревожна нотка в гласа.
— От този апартамент ли?
— От Иран. — Погледна Томаш. — Присъствието ви представлява голяма опасност за вас и за всички мои приятели, които помогнаха да ви освободим.
— Разбирам.
— Проблемът е, че няма да бъде никак лесно да ви изведем от страната.
Историкът смръщи чело.
— Знам един начин.
— Наистина ли?
— Моса беше подготвил нещата и ме запозна с основните моменти в плана. Един риболовен кораб ме очаква в пристанищно иранско градче.
— Така ли? Къде?
— Мм… забравих името.
— В Персийския залив ли е?
— Не. Не. По-нагоре.
— На Каспийско море ли?
— Да. Но не си спомням как се казваше селището. — Напрегна се да си спомни. — По дяволите, трябваше да си го запиша.
— Дали не е Нур?
— Не, не е това. Спомням си, че беше някакво велико име.
— Махмуд Абад?
— Мм… не знам… може би, не съм сигурен. Спомням си, че ми говореше за някакви руини, беше свързано с Карл Велики или Александър Македонски…
— Стената на Александър?
— Да, мисля, че беше това. Познато ли ви звучи?
— Разбира се. Стената на Александър бележи пределите на цивилизацията и се намира близо до границата с Туркменистан. Свързва планинския район Голестан с Каспийско море.
— От Александър Македонски ли е построена?
— Така казва легендата, но не е истина. Стената е била издигната някъде през VI век, не знам точно от кого.
— Има ли пристанищно градче наблизо?
Ариана се надигна от дивана и отиде до шкафа. Взе един атлас от лавицата и се върна на мястото си, отваряйки в скута си огромния том на страницата на Иран. Внимателно огледа бреговата линия на Каспийско море и се взря в пристанището, което се намираше най-близо до стената.
— Бандар е Торкаман?
— Да, мисля, че беше това. — Томаш седна до нея и се наведе над картата. — Покажете ми го.
Иранката сложи пръст върху една точка на картата, отбелязваща населеното място.
— Ето.
— Точно това е — повтори Томаш, вече съвсем убедено. — Бандар е Торкаман.
— И какво има в Бандар е Торкаман?
— Има кораб, който ме очаква… надявам се.
— Какъв кораб?
— Смятам, че е риболовен кораб, но не съм сигурен.
— Има много рибарски корабчета из Каспийско море. Ако го видите, ще можете ли да го разпознаете?
Отново се замисли.
— Късичко име, като на столицата на… Азербайджан или на друга страна от района.
— Баку?
— Точно така. Баку. Това е името на кораба.
Ариана отново погледна картата.
— Нямаме време за губене — каза тя. — Трябва да ви закараме до Бандар е Торкаман, колкото е възможно по-бързо.
— Смятате ли, че можем да тръгнем утре?
Ариана отвори широко очи и се вгледа внимателно в него.
— Утре ли?
— Да.
— Не, Томаш, не може утре.
— Хм… тогава кога? Още тази седмица, нали?
Иранката поклати глава, а очите й внезапно се изпълниха с тъга и копнеж.
— След десет минути.
Разделиха се с нежна прегръдка, оставайки притиснати един до друг малко по-дълго от обичайното, под бдителните погледи на Хамиде и Сабар. Томаш би дал всичко за един съкровен миг насаме, миг, в който да бъде само с нея. Искаше му се да се скрие някъде с Ариана и да се сбогува с нея без условности и забрани. Но историкът знаеше, че това е Иран и че подобни желания при тези обстоятелства не бяха нищо друго, освен опасни фантазии. Всъщност, обективно погледнато, да прегърне Ариана, беше последното нещо, което желаеше.
Целуна я два пъти по страните и с усилие се откъсна от нея.
— Ще ми пишете ли? — попита тя съвсем тихичко, прехапвайки долната си устна.
— Да.
— Обещавате ли?
— Обещавам.
— Ще се закълнете ли в Аллах?
— Заклевам се във вас.