— Хм… добре — съгласи се Белами. — Май не ни остава нищо друго, освен да проверим хотелите, нали?
— Да, така е.
— А вие? Някакъв напредък с второто послание?
— Вижте… точно за това си мислех. Всъщност искам да се оттегля от случая. Както знаете, вече преживях достатъчно и не желая да…
— Какво говорите?
— Моля?
— Никой няма право да се оттегля, преди да разрешим случая, ясно ли е? — каза Белами с недопускащ възражение тон. — Ще свършите всичко докрай.
— Но вижте, аз вече не…
— Никакво „но“! Вие сте ангажиран в извънредно важна мисия и ще я доведете до благополучен край, каквото и да ви струва това, независимо дали ви харесва, или не. Ясен ли съм?
— Извинете, аз…
— Ясен ли съм?
— Да… мм… само че…
— Чуйте ме добре — каза американецът грубо, насичайки думите. — Ще си свършите работата, както трябва. Не ме карайте да ви обяснявам какво ще ви се случи, ако започнете да шикалкавите. И да се разберем веднъж завинаги: ще работите по този случай на сто процента, чухте ли ме?
— Ами…
— Чухте ли?
Томаш се почувства съкрушен; агресивният тон на човека от ЦРУ не му оставяше и най-малка възможност за маневриране.
— Да.
— И още нещо — допълни все така ядно. — Ние бягаме по часовник, както при колоезденето. Трябва да знаем какво точно съдържа ръкописът, за да можем да действаме. Ако се забавите с откриването на ключа, няма да имаме друга алтернатива, освен да продължим напред и да се свържем с вашата приятелка. Факт е, че тя знае неща, които ние искаме да научим. Националната сигурност на моята страна е поставена на карта и няма да подбирам средства, за да я защитя. Ще използваме всички възможни методи, за да измъкнем от нея информацията, която ни е нужна. А като казвам всички, наистина имам предвид всички, включително и онези, за които си мислите сега. — Направи пауза; изглежда, нямаше какво повече да каже. — Така че, моят съвет е да побързате.
Изключи безцеремонно.
Томаш остана загледан в онемелия мобилен телефон. Припомни си разговора, преценявайки възможностите си, и стигна до заключението, че всъщност няма избор. Един-единствен израз остана да ехти в главата му; беше характеристика на Франк Белами.
— Кучи син.
Фелдшерът доведе Мануел Нороня вкъщи. Бащата на Томаш беше изморен след процедурата с радиотерапията и отиде да си полегне. Жена му занесе супата в стаята и остана при него, докато се хранеше. Томаш влезе след нея и се приближи до леглото.
За да запълни неловката тишина, в която се чуваше единствено потракването на лъжицата, Томаш разказа впечатленията си от Техеран, пропускайки, естествено, истинската си мисия в иранската столица, както и събитията от последните дни. Когато привърши, разговорът се завъртя неизбежно около болестта. Математикът дояде супата и когато жена му излезе от стаята, помоли сина си да се приближи и се изповяда.
— Сключих споразумение — прошепна с почти заговорнически глас.
— Споразумение ли? Какво споразумение?
Мануел погледна към вратата и постави показалец на устните си.
— Шшт — каза той. — Майка ти нищо не знае. Нито тя, нито който и да е друг.
— Добре, нищо няма да кажа.
— Споразумях се с Бог.
— С Бог? Но, татко, ти никога не си вярвал в Бог…
— И не вярвам — потвърди математикът. — Но въпреки това направих споразумение с Него, в случай че все пак съществува, нали?
Томаш се усмихна.
— Правилно.
— Значи, така стоят нещата. Обещах да направя всичко, което лекарите казват, че трябва да се направи. В замяна го моля да ме остави да поживея само докато ми се роди друго внуче.
— Ох, татко.
— Чу ли ме? Стегни се, намери си едно добро момиче и действай, направи й едно дете. Не искам да умра, без да видя внука си.
Томаш успя да се овладее и не се нацупи с досада, както би направил в друг момент. Но баща му беше болен и не искаше да му противоречи заради нещо такова.
— Добре, ще видя какво мога да направя по въпроса.
— Обещаваш ли?
— Обещавам.
Мануел въздъхна дълбоко и отпусна глава назад, сякаш го бяха освободили от тежък товар.
— Много добре.
Настъпи тишина.
— Как си, татко?
— Как мога да съм? — прошепна болният, безсилно отпуснал глава върху възглавницата. — Болестта ме разяжда отвътре и не знам дали ще живея седмица, месец, година или десет. Това е ужасно.