— Да.
Математикът отвори ръце с типичния си жест, който съпровождаше обясненията му.
— Добре! — възкликна той. — Принципът на неопределеността, Теорията на хаотичните системи и Теоремите за непълнота имат дълбок смисъл, защото разкриват невероятната сложност и финес на Вселената. — С жест обгърна небето. — Целият Космос се основава на математиката, основните закони на Вселената се изразяват чрез уравнения и математически формули, законите на физиката са алгоритми за обработване на информация и тайните на Вселената са закодирани в математическия език. Всичко е свързано с всичко, дори и онова, което изглежда произволно и изолирано. Но дори и езикът на математиката не може да разгадае напълно този шифър. Ето, това е най-загадъчното свойство на Вселената — начинът, по който крие крайната истина. Всичко е детерминирано, но и неопределимо. Математиката е езикът на Вселената, но ние не можем да го докажем. Когато стигаме до дъното на нещата, винаги попадаме на някакво тайнствено було, което покрива лика на загадката. Творецът крие своя подпис. Нещата са създадени толкова изкусно, че не можем да разкрием напълно дълбоката им тайна.
— Хм.
— Винаги ще има някаква загадка в дъното на Вселената.
XXV
Амфитеатърът гъмжеше от студенти, които търсеха места, оставяха книги и разговаряха оживено. Пространството в партера на факултета по физика беше изпълнено до краен предел. Явно лекцията щеше да е специална и това бе привлякло студенти от целия университет в Коимбра. Но онова, което най-вече изпълваше с живот голямата аула, беше леещият се поток от гласове, който наподобяваше несекващ прибой на морските вълни. Само дрезгава кашлица нарушаваше монотонната глъчка — като крясък на чайка над плисъка на вълните.
Смесвайки се с рояка от студенти, Томаш Нороня се отправи към най-отдалечения край на амфитеатъра и се настани на едно от крайните места. От доста време не беше виждал аулата от тази перспектива, гледайки студентите откъм тила. Искаше да е по-дискретен и дъното на амфитеатъра се оказа най-доброто място за наблюдение. Чувстваше се неудобно от разликата във възрастта — беше на четиридесет и две — и се питаше дали бе постъпил правилно, като дойде тук. За първи път лекция по предмета на професор Сиза щеше да бъде представена от друг и подобно на студентите, дошли от други катедри, той не искаше да пропусне събитието.
След изчезването на професор Сиза университетът беше преустановил временно лекциите по астрофизика, но прекъсването не можеше да трае вечно, още повече, че предметът бе основен за специалността. Когато се разбра, че проблемът с местонахождението на Аугущо Сиза няма да бъде решен толкова лесно, университетската управа възложи часовете на главния асистент на професора — д-р Луиш Роша, до второ нареждане.
Томаш искаше да се запознае с професор Роша. Баща му беше споменал, че сътрудникът на Сиза се измъчвал и станал доста неспокоен след изчезването на своя ментор, което беше напълно разбираемо. Общоизвестен факт беше обаче, че математиците и физиците се държат доста екстравагантно и Луиш Роша, доколкото Томаш беше подочул, не правеше изключение. Баща му беше казал, че асистентът станал почти параноичен след изчезването на Сиза. Дни наред стоял затворен вкъщи и се наложило колегите да му пазаруват и да се грижат за него.
Но явно Луиш Роша беше преодолял параноята си дотам, че да приеме да води лекциите по предмета на своя ментор. Нещо катарзисно имаше в това, несъмнено. С тази лекция асистентът се възприемаше като естествен наследник на професора и в същото време помагаше в прогонването на злите духове, развихрили се след внезапното и необяснимо изчезване.
За Томаш лекцията беше най-вече начин да добие представа за човека, с когото искаше да се запознае. За историка беше важно да поговори със сътрудника на професор Сиза, не защото Луиш Роша би могъл да знае нещо относно изчезването на професора, а защото познаваше начина му на мислене, изследванията и проектите му, а тези подробности биха могли да го насочат към ценни следи. Томаш поклати глава. Добре направи, че реши да присъства на встъпителната лекция.