— Ти много често си пиян, Трехърн — отговори спокойно графът. — Не съм знаел, че това пречи на правилните ти преценки.
Чарлз Трехърн толкова силно опули очи, че те почти изхвръкнаха от орбитите си. Видът му беше като на плъх, хванат в капан. Графът много упорито настояваше, че той наистина е женен за онази жена, а Андрюз и Шели споделяха мнението му. Те самодоволно се хилеха. Мейбъл му беше показала брачното свидетелство, а мълчанието на събралите се мъже му подсказваше, че всички са готови да се явят пред краля и да се закълнат в легалността на брака. Те не биха лъжесвидетелствали, особено Валериън Хоксуърт, който се гордееше с моралните си принципи.
— Ти, копеле! — изръмжа той на графа. — Ти си го направил! Знам, че си ти!
Погледът, който му отправи графът, беше изпълнен с презрение.
— Ела, братовчеде Сейнт Джон — каза той. — Време е да си вървим у дома.
Той грациозно кимна на сър Роджър, лорд Шели и на останалите членове, които образуваха нещо като шпалир, през който двамата да минат. Когато стигна до входната врата, графът вдигна шапката си за сбогом и се качи в чакащата го карета. Братовчед му дяволито намигна на сър Роджър и го последва. Внезапно сър Роджър Андрюз избухна в смях, защото беше разпознал Аврора в лицето на младия мъж.
Аврора чу смеха му и доволно се усмихна, а каретата ги понесе обратно към Фарминстър Хауз. На следващата сутрин, докато подготвяха заминаването си, те научиха, че Трехърн се е напил до смърт. Когато клубът вече затварял, мистър Алмак, неговият основател и собственик, помолил няколко от присъстващите да придружат Трехърн до дома му. Съпругата му го чакала и го засипала с остри думи. Разказът им беше предаден от сър Роджър, който се беше отбил, за да им пожелае бързо и удобно пътуване. Обществото беше шокирано и приятно възбудено от женитбата на Чарлз Трехърн, каза сър Роджър. Вече бил зачеркнат от списъците на гостите във всяка къща. Мистър Алмак обаче притежавал по-добро сърце от лондонските дами. Докато лорд Трехърн плащал вноските си, щял да остане член на „Будълс“.
— Алмак каза, че горкият човек трябвало да има къде да избяга от дъртата курва — предаде им думите на собственика сър Роджър.
После се сбогува с граф и графиня Фарминстър, без нито веднъж да намекне, че вчера е разпознал Аврора. Сър Роджър се гордееше с поведението си, което беше достойно за джентълмен от неговата класа. Беше убеден, че младата графиня заслужаваше да види падението на човека, който подло се беше опитал да съсипе репутацията й.
Пътуването до „Хоукис Хил“ беше извънредно приятно. Времето беше сравнително топло, а пътищата — сухи Нямаше кални локви, нито облаци прах. Придружаващата ги охрана им осигуряваше спокойствие. Когато пред погледите им се показа „Хоукис Хил“, каретата изведнъж рязко спря, за голяма изненада на графа. Появи се лакей, отвори вратичката и спусна стълбата. Графът беше силно озадачен. Отвори уста, но вместо него заговори Аврора.
— Аз помолих кочияша да спре тук — каза тя. — Имаш ли нещо против да извървим пеш останалата част от пътя? Къщата се вижда. Разстоянието не е голямо, Валериън.
— Щом това ще ти достави удоволствие — каза той, изпълнен с любопитство, скочи на земята и й помогна да слезе. — Продължавай, Мейнуеринг — каза той на кочияша. — Нейно благородие иска да повърви.
Аврора хвана Валериън под ръка. Каретата ги задмина. Въздухът беше топъл и ароматен. Те тръгнаха направо през полята, които бяха изпъстрени с червени макове и бели маргаритки.
— О, толкова е хубаво да се върнеш отново у дома си! — възкликна тя. — За нищо на света не бих го напуснала отново — заяви Аврора с жар.
— Какво има? — попита я той.
— Как какво има?
— Имаш нещо да ми казваш. — Той интуитивно се беше досетил, за това. — Долавям мислите ти, мила моя, дотолкова съм в съзвучие с теб. Никога няма да ти се удаде да запазиш в тайна нещо важно.
Той се спря и я погледна въпросително.
— Ще имаме бебе — каза му тя и се засмя щастливо. — О, Валериън, толкова съм щастлива! Бебе! Нашето първо дете! Как копнея да те даря с наследник. Не бях го разбрала до мига, в който не узнах, че очаквам дете. Марта веднага се досети. А когато казах на Лоте, тя настоя да ме прегледа кралският лекар. Той потвърди предположенията ми.
Графът беше пребледнял от изненада.
— Не! — Като че ли нещо го душеше. — Господи, Аврора! Какво съм ти направил, любима?! Виновна е животинската страст, която изпитвам към теб!
Сега беше неин ред да се изненада.
— Не искаш ли нашето дете?
— Не и ако това означава да загубя теб — извика той, изпълнен с отчаяние, и силно я притисна до гърдите си. — Обичам те, Аврора! Не искам да умреш като сестра си! Не бих могъл да те загубя, любима!