Валериън Хоксуърт впери поглед в лазурното море и в синевата над главите им. Островът приличаше на смарагд, положен върху аквамаринена подложка. Слънцето весело грееше. Всичко беше красиво. Той не знаеше, че съществува такава абсолютна красота. Дори не си я беше представял. Видя няколко малки птички на близкото дърво. Бяха наситено-зелени със сапфирено-сини опашки. Върховете на крилете им също бяха сини. Всички имаха оранжеви качулки. Човките им бяха с телесен цвят. Той посочи малкото ято и попита:
— Какви са тези птички?
— Вид местни папагали — беше отговорът. — Красиви са, нали?
— Никога не съм виждал нещо толкова красиво. О, виждал съм папагали в Англия, но те обикновено са оцветени в жълто и синьо. Или са бели.
— Този вид папагали се срещат само тук — каза Джордж. — Напълно безобидни са. Не нанасят вреди на захарната тръстика, затова не ги преследваме.
Започнаха да слизат от хълма. Срещу тях тичаше здрав чернокож мъж, който викаше Джордж Спенсър-Кимбърли.
— Какво има, Айзък?
— Необходим сте в счетоводството, сър. Изпратиха ме да ви намеря. Ще дойдете ли?
Джордж се обърна към Валериън.
— Трябва да отида. Ако искате, утре ще прегледаме счетоводните книги.
— Не можем ли да го направим днес следобед? — попита графът.
— Мисля, че Кели може да се обиди, ако го направим — отговори му Джордж с весело пламъче в очите.
Валериън се засмя.
— Просто следвай пътя и ще се върнеш в къщата. Няма опасност да се загубиш. Има само една пресечка. Тя води до морето. Ще вървиш все направо. Няма да завиваш надясно.
— Мисля, че ще намеря пътя — отговори графът и отмести коня си, за да направи път на Джордж.
Когато обаче стигна до пресечката, която завиваше вдясно, той се изкуши и свърна. Искаше да види морето и да поязди малко по брега. Сейнт Тимъти беше толкова красив остров. Искаше да го изследва — копнеж, който не беше чувствал от детска възраст. Не мислеше, че може да се заблуди. Беше сигурен, че ще намери пътя, който водеше към къщата. Изведнъж дърветата започнаха да се сгъстяват. После растителността отново се разреди. Чуваше разбиващите се вълни. Звукът беше нежен и примамлив.
Точно когато се канеше да пристъпи на пясъка, нещо привлече погледа му. Беше глава. Видя наблизо коня на Аврора, вързан за едно дърво. След това погледът му попадна на дрехите, внимателно сгънати и наредени на купчинка. До тях беше опънато широко парче плат. Нима тя плуваше гола? Той беше изненадан, а може би дори шокиран, макар да не беше сигурен във второто. Знаеше, че трябва да престане да гледа и да се върне на главния път, но не искаше да го направи. Остана скрит в сянката и загледа как тя се приближава с плуване към брега.
Когато се изправи, той получи отговора на въпроса си. Беше съвършено гола. И беше най-красивата жена, която бе виждал. Кристално чистите води стигаха до коленете й. Тя прибра косата си в шепи и стъпи на пясъка. Легна върху парчето плат и разстла косата си, за да изсъхне. Валериън се стараеше да не вдига шум. Не смееше дори да диша. След известно време Аврора се обърна на другата страна и отново разстла косата си по същия начин. Изминаха още няколко минути.
„Боже мои, какво правя? — помисли си графът. Приличам на малко момче, което шпионира работничките в мандрата.“ Но не можеше да се помръдне. Тя имаше дълги крака. По цялото й тяло кожата беше леко златиста. Разкошни малки къдри с цвета на старо злато украсяваха триъгълника между краката й. Искаше му се да постави дланта си там и да изследва с пръсти и най-скритите места. Видя я да се изправя и погледът му беше привлечен от гърдите й. Бяха малки, но със съвършена кръгла форма. Зърната им нахално стърчаха. Тясната й талия преминаваше в изненадващо закръглен ханш. Не беше лесно да се отгатне формата му под дългите и широки поли на роклята й. Бедрата й бяха стройни, съвършени. Тя се обърна и се наведе да вземе долната си риза. Дупето й имаше такива сладки извивки, че му се прииска да го погали. В този момент той осъзна колко зле се чувства. Членът му се беше втвърдил, беше станал непоносимо болезнен.
„Господи! — помисли си той със силно раздразнение. — Това момиче е сестра на бъдещата ми съпруга! Как въобще ще я погледна в очите?“ Видя как Аврора обу панталоните си, после чорапите и накрая — обувките. И изведнъж го облада силен гняв. Вината беше нейна! Тя беше заядлива малка развратница! Нима едно уважаващо себе си момиче би плувало голо в морето, където може да го види всеки? Можеше само да се надява, че когато пристигне в Англия, това девойче няма да стане причина за скандал. Ще трябва бързо да й намери подходящ съпруг. Но мисълта, че друг мъж ще притежава Аврора, му беше особено неприятна. Валериън Хоксуърт побърза да се върне на главния път, преди тя да го е видяла. Ако го откриеше, може би щеше да каже на Каландра. А той не искаше да ядосва бъдещата си съпруга с мъжката слабост, която беше проявил.