— Не съм сигурна, че ще понеса раздялата — каза едва чуто Орейлия.
— Хайде, развеселете се, мадам — каза преподобният мистър Едуардс. — Такава е волята Божия: дъщерята трябва да напусне майка си и да отиде в дома на съпруга си. Дъщеря ви сключи невероятно добър брак. Бъдете благодарна.
— Джордж — побърза да каже Аврора, — ще бъдеш ли така добър да отведеш свещеника до лодката и да се погрижиш Франклин да го закара до остров Барбадос? Днес вятърът е благоприятен и достатъчно силен. Надявам се, че той ще се прибере навреме за обяд. Бяхте така мил, че се съгласихте да дойдете и да извършите бракосъчетанието, преподобни Едуардс. Благодарим ви сърдечно, но едва ли бихме могли да ви откъсваме по-дълго от вашите задължения.
Тя му се усмихна нежно.
— Щастлив съм, че дойдох, мис Аврора — отговори той. — Надявам се следващия път да оженя вас за някой прекрасен младеж. В моята енория има няколко подходящи кандидати. Може някой от тях да ви хареса.
— Може би ще посетя Барбадос догодина, когато с брат ми се върнем от Англия — отговори му тя.
— Майка ви ще се оправи, нали? — попита загрижено свещеникът. — Трудно е да се разделиш с дъщеря си, знам. Аз и моята съпруга омъжихме вече четири от дъщерите си.
— Мама ще се почувства прекрасно след някой и друг ден — увери го Аврора.
— Елате, сър — подкани го с усмивка Джордж. Той разбираше, че Аврора бърза да отпрати свещеника, преди Орейлия да е изпуснала нещо, което да издаде тайната им. Хвана свещеника за ръката. — Ще се погрижа да му платят добре — прошепна той на сестра си.
И без да се бави нито миг повече, избута свещеника през вратата.
Част II
Глава 4
Англия, 1761
— Винаги ли е така студено в Англия? — попита Аврора капитан Конуей.
„Ройъл Джордж“ се готвеше за влизане в пристанището. Аврора трепереше от студ. Загърна се по-плътно в пелерината си. Наметката й беше вълнена, в зелен цвят и обточена със заешки кожи. Под роклята си носеше няколко памучни долни ризи и фусти. Беше обута в плетени вълнени чорапи. И въпреки всичко беше замръзнала до кости! Отново потрепери.
— Януари е, мис Аврора — каза капитанът. — В Англия е винаги много студено през януари. И особено тук, сред морето, където вятърът е леден. Когато стигнете на брега, ще се почувствате по-добре. Скоро кръвта ви ще се сгъсти, така че няма да чувствате студа.
— Надявам се да стане така! — отговори Аврора.
Англия. Най-безцветната страна на света. Морето беше тъмно, а също така и сградите на брега. Небето беше сиво. Всичко беше покрито със сняг. Беше чувала за снега, но до днес не беше го виждала.
Джордж се присъедини към нея на палубата. Капитанът се извини и се отдалечи.
— И на теб ли е така студено, както на мен? — попита я Джордж.
Аврора кимна.
— Няма никакви цветове — отбеляза тя. — Мрачно е. Не мога да си представя, че на Кели й харесва тук. И все пак, тя не се оплака нито веднъж в писмата си.
— Мама живее само заради тези писма — отговори Джордж. — Трябва да се погрижим Кели да й пише по-често. Не може да е чак толкова заета със задълженията си на графиня, че да не може да пише на мама.
— Дали Уикъм и Марта вече са опаковали всичко? Дали са приготвили багажа за смъкване от кораба? Мислиш ли, че графът ще ни посрещне?
— Вероятно ще изпрати кола, която да ни откара до Лондон — каза Джордж. — Да, куфарите са готови.
Върнаха се в салона, за да се стоплят. Много скоро „Ройъл Джордж“ влезе в пристанището. Дебелите въжета бяха завързани и го държаха плътно прилепен до брега. Спуснаха мостчето и пътниците започнаха да слизат от кораба. Всъщност пътниците бяха много малко по време на този рейс: един частен учител се връщаше в Англия, защото майка му беше починала, две млади дами от Барбадос, които щяха да ходят на училище в Лондон, техните камериерки, възрастна дама, която идваше да посети дъщеря си, омъжена за свещеник в Оксфордшир. Всички бяха много впечатлени от брата и сестрата, които идваха от Сейнт Тимъти. Капитанът беше казал, че те ще посетят сестра си, графиня Фарминстър.
Щом стъпиха на мостчето, Аврора и Джордж видяха Кели. Тя им махаше усилено с ръка и крещеше имената им. Беше застанала до великолепна пътническа кола. Придружаваше я някакъв джентълмен, не нейният съпруг. Те побързаха да слязат от кораба, а Уикъм и Марта ги последваха.
Кели побърза да се хвърли в прегръдките им.
— Мили мои! Мислех, че никога няма да дойдете. — Тя целуна и двамата по бузите. Обгърна ги миризмата на парфюма й.