Когато Аврора разбра, че настроението на Кели няма да се подобри, помоли старата графиня за разрешение да пътува в нейната карета. Старицата щеше да бъде много по-добра компания. Тя знаеше много за местностите, през които минаваха.
— Пътят, по който пътуваме сега, е бил построен от римляните — каза тя на Аврора. — Знаеш ли нещо за римляните, момиче?
— Много малко, мадам. Те били древен войнствен народ. Тяхната цивилизация била най-голямата за времето си. Не знаех, че са строили пътища.
— Из цяла Англия, момиче! — усмихна й се мило старицата. — И откъде знаеш за римляните? Съмнявам се, че празноглавата ти сестра знае нещо за тях или за каквото и да е друго.
— Кели не беше така нетърпелива като мен и Джордж да получава нови знания. Но тя свири прекрасно на пиано. Свирила ли е за вас? Тя също така пее и рисува прекрасно — опита се да я защити Аврора.
— Как успя да я накараш да стане толкова покорна и да тръгне, без да се съпротивлява? — попита старицата. — Тя наистина е в лошо настроение, но все пак се съгласи да напусне града.
Аврора се засмя. Престори се, че отговорът й е искрен.
— Просто й казах, мадам, че ако не се държи както трябва, графът ще се разведе с нея. И тогава тя вече няма да носи титлата графиня.
— Ха! — остро се засмя старицата. — Ти знаеш кое е слабото място на празноглавката, нали така? Е, заплахата е добра. На Каландра много й харесва да бъде графиня. — Тя погледна втренчено Аврора. — Ще трябва много да внимавам, когато ти подбирам съпруг, момиче. Ако той е прекалено мекушав, ти няма да го уважаваш. Но ако е с прекалено силна воля, вие двамата ще се избиете. Ти наистина ми поставяш много трудна задача.
— Ще ви кажа, че бих се омъжила само по любов. Семейството ми вече знае това. И все пак ще оценя усилията, които ще положите. Може би двете заедно ще успеем.
Облечените й в ръкавици ръце лежаха кротко в скута й, но старата графиня не беше заблудена.
— И ти ли си така опърничава като сестра си, госпожице? — попита тя.
— Аз наистина съм опърничава, признавам — отговори Аврора, — но съм много по-разумна от сестра си.
Старицата се засмя. Тя много се забавляваше. Доста време беше минало, откакто за последен път беше така впечатлена от някого. Тя наистина харесваше Аврора. И отново си помисли колко е жалко, че внукът й не се ожени за това момиче, вместо за глупавата Каландра. Реши да промени темата, затова каза:
— Мисля, че съм намерила идеалната съпруга за Джордж. Все пак ще го запозная с всички дами, които смятам за подходяща партия за женитба. Имам си обаче своята любимка. Ще ти кажа всичко за нея, ако не издадеш тайната на брат си. Той ще трябва да реши, нали разбираш.
— Обещавам, мадам — каза Аврора.
— Тя се казва Елизабет Боуен. Сър Роналд е баронет. Има малко имение, което граничи с нашето. Той е викарий в църквата в село Фарминстър.
— И ще се съгласи ли нейното семейство да изпрати дъщеря си през океана? — зачуди се Аврора. — Знаете, че Валериън предпочита Джордж да остане на Сейнт Тимъти и да ръководи плантацията както досега.
— Семейство Боуен ще благодарят на Бога, ако Бетси и Джордж си допаднат. Лейди Елзи е плодовита жена. Роди пет дъщери, докато най-после Бог ги дари с наследник. Имението се пада на сина. Богатството се дели на пет зестри, а това означава, че на момичетата не се пада много. Те не могат да очакват да се омъжат изгодно. Млад мъж с дохода на брат ви ще бъде находка за тях.
— И как той ще се срещне с нея, мадам?
— Ще трябва да дадем бал в „Хоукис Хил“. Това ще достави удоволствие и на сестра ви — каза старата графиня. После се прозина. — Изтощена съм вече от всички тези преходи. Наистина съм много доволна, че довечера ще спя в собственото си легло.
Тя затвори очи и след малко заспа. Аврора се загледа през прозореца. Тук-там в равнината се издигаха самотни хълмове. Бяха прекосили вече множество малки поточета и по-големи рекички. Местността беше гъсто залесена. Дърветата бяха разнообразни — дъбове, борове, брези. Имаше много овощни градини, в които дръвчетата щяха да разцъфтят през пролетта, а през лятото да дадат обилен плод. Повечето овошки бяха ябълки и круши. Голяма част от земята беше обработваема. Дълбоките бразди бяха замръзнали. През лятото земята щеше да бъде покрита със златна пшеница. Най-голямото богатство на Хиърфордшир бяха стадата овце и говеда, които пасяха оскъдната февруарска трева. Отглеждаха говедата за месо, по-голямата част от което щеше да бъде закарано в Лондон. Овцете даваха първокачествена вълна, която беше преработвана в множеството фабрики на хубав плат и мека прежда.