Обърна се към Аврора.
— Ще се отегчите до смърт, ако започна да ви разказвам за нашето детство — засмя се Аврора. — Сигурно Каландра вече ви е разказвала надълго и нашироко.
— Вашата сестра говори непрекъснато и само за обществото, за собственото си място в него, за мода и за последните клюки — отговори Валериън с горчивина.
— Но сигурно по време на вашето пътуване… Нали прекарахте няколко седмици в морето — каза Аврора.
— Сватбеното ни пътуване беше много скучно. И това дори е меко казано. Сестра ви отегчаваше или забавляваше, в зависимост от тяхната глупост, останалите пътници с разказите си. Непрекъснато говореше за титлата, която носи, за дрехите, които ще си поръча в Лондон, и за високото място, което ще заеме в обществото. Повечето нощи прекарваше в хватката на морската болест. Или поне така твърдеше. Аз спях в каютата на Сали, а Сали спеше на походното легло в каютата на Каландра.
— О, Валериън, толкова съжалявам — каза Аврора. Без да се замисли, докосна успокоително ръката му.
Пръстите му се сключиха около нейните.
— Ти нямаше откъде да знаеш, Аврора. Извинявам се за проявената неделикатност.
— Аз въобще не разбирам Кели. Тя е съвсем различна от сестрата, с която израснахме заедно — отговори Аврора.
Бузите й бяха поруменели. Тя нежно издърпа ръката си. Допирът с него беше непоносим. Тя усещаше пулсирането на сърцето му, усещаше как кръвта кипи във вените му. Надяваше се, че външният й вид не подсказва смущението, което изпитваше. Започваше да се опасява, че сравняването на всички джентълмени с Валериън Хоксуърт няма да доведе до нищо добро. Едва ли щеше да й помогне да си намери съпруг, когото да обича. Не биваше да бъде привлечена от този мъж, нито пък той — от нея. Валериън Хоксуърт беше съпругът на Кели.
— Нека за малко забравим за моята съпруга — каза й той. — Разкажете ми за детството си. Искам да знам какъв е животът на Сейнт Тимъти.
— Беше прекрасно — поде Аврора. Може би спомените й за детството ще помогнат на Валериън да разбере Кели по-добре. Може би ще успее да помогне на двамата да създадат по-здрава връзка помежду си. — Аз не помня нищо друго, освен Сейнт Тимъти, макар Джордж да казва, че си спомня малко и за Ямайка. Робърт Кимбърли веднага ни осинови. Беше попълнил документите още в Барбадос. Той е единственият баща, когото си спомням. — Е, това поне беше истина, помисли си Аврора. — Никога не е имало съперничество между нас. Чувала съм, че братята и сестрите често се бият, но ние никога не го правехме. Когато бяхме малки, си измислихме девиз. Използвахме го през целия си живот. Ти го чу в деня, когато отведе сестра ни от Сейнт Тимъти. „Заедно. Завинаги. Като един.“
Графът кимна.
— Кели никога не ми е говорила за това — каза той. — Мисля, че е очарователно. Продължавай.
— Няма много за разказване — продължи Аврора. — Домът ни беше изпълнен с любов. Мама беше нежна, лесно беше да получиш всичко от нея. Татко беше по-строг. Никога обаче не беше жесток. Никога не е пердашил нито един от нас. Да получиш нещо от него, беше истинска победа. — Тя се засмя. Приятно й беше да си спомня детството. — Имахме частен учител. Аз и Джордж бяхме отлични ученици. Често се състезавахме кой ще получи по-добри оценки. Кели не обичаше да учи. Удаваха й се чисто женските занимания — бродиране, рисуване, пеене. Аз и Джордж много обичахме да яздим, но Кели никога не е обичала конете, както вече ви казах. Аз и брат ми плувахме заедно всеки ден, но Кели не обича и морската вода. Освен това винаги се е страхувала да излага нежната си кожа на слънцето. Когато бяхме малки, и тримата се плискахме голи край брега под зоркия поглед на Марта. Но когато стана на шест години, Кели вече се срамуваше да се съблича пред нас. Не й харесваше да е гола и отказваше да плуваме заедно. А когато станахме на осем, Марта реши, че аз и Джордж също не можем да плуваме голи. Джордж трябваше да остава по гащета, а аз — по долна риза. Тогава не разбирахме защо това е необходимо, но се подчинихме на нареждането. Марта можеше да бъде и много жестока, а мама ни беше казала да я слушаме за всичко.
— И никога не сте напускали острова си, който всъщност е бил вашето царство? — попита графът.
Аврора поклати глава.
— Не. Не изпитвахме нужда да го напускаме. Там си имахме всичко.
— И никой ли не ви посещаваше?
— Много рядко ни идваха гости. Семейството на мама, което живееше на Ямайка, я лишило от правото на наследство, когато избягала с първия си съпруг, нашия баща. Той бил убит на дуел. Горката мама. Тя вярвала, че ще успее да го промени, но това били напразни илюзии. Година след смъртта му тя срещнала татко. Първият й съпруг я оставил без пукната пара. Неин братовчед, който познавал татко, я съжалил и ги поканил на вечеря в един и същи ден. Мама казваше, че това било любов от пръв поглед. Оженили се след месец. Семейството на мама отново било шокирано. Близките й не отишли на сватбата и изразили съмнението си, че те ще бъдат щастливи, като се имало предвид колко импулсивно били действали. Не мисля, че щяха да бъдат посрещнати добре в плантацията, дори и да бяха дошли някой ден. Да, много малко хора ни посещаваха на островите. Понякога се отбиваха други плантатори или морски капитани. Никой друг.