Докато тя говореше, им сервираха лека вечеря. Бистра супа, лимонов сок, печено говеждо, йоркширски пудинг, салата от моркови и салата от ряпа. Макар че непрекъснато говореше, Аврора се хранеше с апетит, за голяма изненада на графа. Количеството храна, което изяждаше, беше огромно за момиче с такава стройна фигура. В Лондон рядко се бяха хранили заедно. Каландра предпочиташе да сервира блюдата по стаите на гостите, преди да тръгнат за поредния бал. А когато се случеше да вечерят в друга къща, той не седеше близо до Аврора. Къде ли успяваше да сложи всичката тази храна, зачуди се той.
— Хайде, разкажи ми за детството си — подкани го тя, докато преглъщаше последното парче пудинг. — Загубил си родителите си, когато си бил малък, нали?
— Също като теб — каза той и я придружи до стаята, която използваха за всекидневна. — Детството ми беше щастливо. Но много малко от живота си прекарах с родителите и сестра си, Софая. Те се удавиха на връщане от Франция. С отглеждането ми се заеха баба ми и дядо ми. Имах частни учители и учих у дома, докато стана време да отида в Оксфорд. Върнах се вкъщи след две години. Предпочитам да живея в провинцията. Обичам конете си. Обичам говедата и овцете, които отглеждам. Имам своя собствена фабрика. Вълнената прежда „Хоукис“ е вече добре известна в цяла Англия. Малката си компания управлявам сам. Когато научи затова, сестра ти беше направо ужасена. Тя смята, че производството и търговията са под достойнството на един джентълмен. Кралят обаче също обича и одобрява фермерството. — Седяха един до друг на тапицирания диван. — Ще ти липсва ли Лондон, както липсва на Кели? — попита я той.
— Не — отговори Аврора. — Също като теб, аз обичам спокойния живот в провинцията.
Ароматът, който тялото му излъчваше, изпълваше сетивата й и замайваше главата й.
— Тогава може би ще дойдеш с мен на езда утре сутринта. Ако сестра ви не е променила навиците си, няма да я видим преди два следобед — каза той сухо.
— Пътуването беше дълго — отговори Аврора. — Мисля, че утре ще поспя до девет часа.
— Разбира се — каза той. — Ще яздим по-късно. Ще ти покажа една от малките си фабрики. Може би Джордж също ще иска да дойде.
Какъв беше този аромат, който се носеше из стаята? Беше така чист и свеж.
— Ще бъде чудесно — прошепна Аврора.
Беше поставил големите си длани на коленете си, които почти я докосваха. Чувстваше топлината на тялото му. Трябваше да се съвземе!
Между тях се възцари дълбоко мълчание. Мина доста време, но никой не нарушаваше тишината. Той не знаеше какво да каже. Страхуваше се, че ако проговори, ще развали магията.
Най-после Аврора направи усилие и се изправи на крака.
— Денят беше много уморителен, Валериън — каза тя. — Мисля, че е време да се прибера в стаята си.
Дали коленете й нямаше да се огънат точно сега?
— Ще те придружа! — Той скочи и я хвана за ръката. Искаше да му каже, че това не е необходимо. Искаше да му каже, че и сама може да изкачи стълбите и да намери стаята си. Че не съществува никаква опасност, защото Марта ще я чака там. Но не успя да каже нищо, освен:
— Благодаря ти, Валериън.
Пръстите му нежно стиснаха лакътя й. Беше смешно, но докосването й даваше чувство за сигурност. Наистина нямаше нищо лошо в жеста му на учтивост. Проблемът се криеше в самата нея. Тя даваше воля на чувства, които никога досега не беше изпитвала. Трябваше да се овладее. Трябва да помни, че този мъж е съпруг на сестра й. Макар бракът им да не е бил щастлив досега, можеше да бъде отсега нататък. Трябваше да бъдат щастливи! Кели ще роди дете и всичко ще бъде наред.
Изкачиха стълбите един до друг. В стаята, която бяха напуснали, слугите загасяха свещите. Когато стигнаха до вратата на спалнята й, Валериън пусна ръката й и се наведе, за да я целуне по челото.
— Лека нощ, Аврора — каза той. — Приятни сънища. И се отдалечи по коридора.
Тя влезе в спалнята си. Сърцето й лудо биеше. Когато се беше надвесил над нея, беше помислила, че ще припадне. А после устните му докоснаха челото й. Беше изпитала силно разочарование. Аврора знаеше, че трябва да изпитва срам. „Не трябва да оставам насаме с него — помисли си тя. — Прекалено опасно е. Той е нещастен и вината е моя. Но вече нищо не мога да променя.“