Джъстин седна до нея.
— Нито едно момиче не бива да играе тенис като теб, Аврора. Ти играеш по-добре и от мъжете.
— Щом е така, мислиш ли, че щях да ти позволя да спечелиш?
— Мадам, обръщам се към вас, за да отсъдите — каза той на вдовстващата графиня.
— Не! Не! Сейнт Джон, не бива да ме принуждаваш да вземам страна в такива спорове — засмя се Мери Роуз Хоксуърт. — Беше победен съвсем честно. Обзалагам се, че и аз бих могла да те победя, ако бях с двайсет години по-млада.
Той скръсти ръце на гърди. На лицето му се изписа мъка.
— Мадам, вие жестоко ме наранихте — заяви той.
Старицата усилено си вееше с ветрилото.
— Е, не си чак такова нежно цвете, Сейнт Джон — скара му се тя. — Ще останеш ли за вечеря? Валериън ще се върне след малко от обиколката си на фабриките.
— Благодаря, мадам. Бих искал да остана.
— Кели, ти ще вечеряш ли с нас? — попита Аврора.
Кели поклати глава.
— Не мога да стоя дълго време изправена — оплака се тя. — Нямаш представа, сестричке, колко е неудобно с такъв подут корем.
Аврора потупа ръката на Кели, която лежеше в скута й и беше лепкава от бонбоните.
— Искаш ли да ти разтрия раменете и краката, преди да си легнеш? — запита тя, загрижена за удобството й.
— О, ще го направиш ли? — усмихна се Кели. — Ще бъде чудесно. Ти единствена в тази къща разбираш колко съм нещастна, сестрице. Благодаря на Бога, че те имам, защото иначе бих умряла от самота.
Мери Роуз Хоксуърт прехапа език, за да не отговори нещо язвително. Всички в къщата бяха нащрек, за да задоволят и най-странните приумици на Каландра. Грижеха се единствено за нейните удобства. А тя винаги отвръщаше с неблагодарност на любезността и грижите на сестра си, макар Аврора да не се оплакваше. „Ако остана тук още само миг — помисли си старицата, — ще кажа нещо, което е по-добре да не казвам“. Тя стана от шезлонга си.
— Вече е доста хладно за моите стари кости — излъга тя. — Ще вляза в къщата, мили мои. Моля ви, останете и се забавлявайте. Може би ще си подремна малко.
Тя тръгна бавно по моравата, за се успокои, но все още беше много ядосана на Каландра за егоизма, който непрекъснато проявяваше. Знаеше, че няма да успее да затвори очи. Като влезе в къщата, реши да се разходи из галерията. Винаги й беше доставяло удоволствие да разглежда семейните портрети, да вижда лицата на предците си, да си спомня семейната история. Трябваше някой ден да заведе Аврора там, ако успее да я изтръгне от лапите на Каландра. Аврора се беше забавлявала много, докато четеше историята на семейството им Със сигурност щеше да се радва да види лицата на онези, за които беше чела.
Галерията беше дълга сграда, пристроена към къщата преди няколкостотин години. Преди това на нейното място имало дълъг коридор, който свързвал двете крила на къщата. По протежението на едната му страна имало много прозорци. Бяха запазени и сега представляваха едната страна на галерията. Гледаха на юг. Противоположната стена беше облицована с дърво. Подът беше от широки дъски. Беше полиран до блясък и застлан с персийски килими в червено и синьо. Сега галерията беше заляна от следобедната слънчева светлина и портретите се виждаха особено ясно. Когато влезе в галерията, Мери Роуз Хоксуърт се усмихна щастливо.
Ето го нейния последен съпруг — елегантен и красив. Ето го техния син Чарлз със сладката си съпруга Хенриета. Валериън и сестра му, Софая, бяха нарисувани на отделни портрети. Старата графиня вървеше бавно и внимателно се вглеждаше в лицата на всички дами и джентълмени. Ето го първия дук Фарминстър, съпругата и децата му Ето ги неговите родители, последните граф и графиня, и техните деца. Дъщерите, сестрите на първия дук, бяха пленително красиви. Тя се усмихна мило на хората, нарисувани на портретите.
Изведнъж вдовстващата графиня Фарминстър си пое рязко дъх. Не повярва на очите си. Приближи се и се втренчи в надписа под един от портретите: Катрин Хоксуърт Кимбърли, 3 май 1630 — 28 октомври 1700 г. Младата жена, изобразена на портрета, беше момичето, което се беше оженило за онзи Кимбърли, на когото крал Чарлз II беше дарил плантацията „Сейнт Тимъти“. От портрета я гледаше лицето на Аврора!
„Ето защо лицето на Аврора ми се струваше така познато! — помисли си графинята. — Колко ли пъти съм виждала този портрет през всички изминали години?“ Погледна картината, която висеше до портрета на Катрин Хоксуърт Кимбърли. Беше портретът на Ан Хоксуърт Мередит, която много приличаше на по-възрастната си сестра. Какво ли означаваше това? „Господи, какво ли може да означава това?“ — отново се запита графинята. Но вече знаеше отговора. Валериън се беше оженил за друго момиче, а тя не можеше, поне не сега, да му каже. Ако това беше истината. Кой можеше да потвърди или да отрече? Марта, камериерката на Аврора. Тя щеше да каже истината, ако я притиснеха, но нямаше да позволи да навредят на младата й господарка. Мери Роуз Хоксуърт излезе от галерията почти тичешком. Влезе в стаята си и нареди на Джейн да доведе Марта, но не преди да се е уверила, че Аврора все още играе тенис на моравата.