Доволна, Марта помогна на момичето да се завие, изгаси свещта, която стоеше на нощната масичка, събра разхвърляните дрехи на господарката си и излезе от стаята с веселото:
— Лека нощ, мис!
Аврора тихо лежеше под пухените завивки. Огънят в камината весело пращеше и хвърляше тъмни, палави сенки по стените. Тя затвори очи и повика сладките спомени за следобеда. От часове искаше да остане сама, за да си спомни малкото чувствено приключение, което бяха предприели със Сейнт Джон. Те наистина не се бяха държали както трябва, но тя нито за миг не изпита вина. Устата му върху гърдите й. Пръстите му под полата й. Погледът му, когато се бяха излели любовните му сокове и той беше обърнал глава, за да се взре в очите й. Тя въздъхна дълбоко, а после рязко отвори очи. Беше си представила лицето на Валериън Хоксуърт! Въобще не беше мислила за Сейнт Джон! Какво й ставаше? Беше ли прав брат й? Беше ли тя, без да знае, привлечена от графа?
Аврора потрепери. Това вече беше грешно. Как можеше да изпитва влечение към Валериън Хоксуърт? Не искаше да бъде графиня, а той беше най-арогантният мъж, когото беше срещала, и винаги я изкарваше от търпение. А какво ли беше направил на сестра й, че тя така силно ненавиждаше физическата близост? И не беше ли казала Кели, че я беше насилил, за да има своя наследник? Беше ужасен човек. Не беше възможно да изпитва влечение към него! Не можеше! Беше ли права Кели? Беше ли тя развратница, която се наслаждава на ласките на годеника си, а в същото време мечтае за тези на съпруга на сестра си? „Какво ми става?“ — запита се за пореден път тя.
Съжаляваше ли сега, че бяха измамили графа? Нима съзнанието й се беше обадило? Или изпитваше вина поради нещастието на Кели? Да, изпитваше вина, но никой не беше принудил Кели да се омъжи за Валериън. Само след един поглед към красивото му лице тя се беше замислила за високото обществено положение, което ще й даде, и се беше съгласила. „Не аз съм отговорна за нещастието на сестра си“ — реши Аврора.
Все още оставаше проблемът защо тя вижда лицето на Валериън Хоксуърт в сънищата си, в мечтите си, дори когато мислеше за дяволития и чувствен Сейнт Джон. И двамата бяха високи и стройни. Лицето на Сейнт Джон беше с правилни черти и привлекателно, макар да не беше така красиво като това на Валериън. „Това е смешно — помисли си Аврора. — Няма значение как изглеждат те. Не тази е причината да си представям Валериън на мястото на Сейнт Джон. Да, всъщност ми се струва, че изпитвам единствено гняв към графа. Не съм срещала друг човек, който да ме ядосва така. Това не е любов. Макар да нямам опит, аз съм достатъчно умна, за да го разбера. Не знам защо непрекъснато мисля за него, но вече няма да го правя. Няма! Това е проява на невярност към милия Сейнт Джон. Джордж греши. Джъстин ме обича. Сигурна съм. Не каза ли той самият, че не изпитвал такива чувства към никоя друга жена? Това трябва да е любовта и аз няма да позволя на Валериън Хоксуърт да развали щастието ми. Няма да му позволя!“
Глава 10
Джордж Спенсър-Кимбърли и мис Елизабет Боуен се ожениха на тринайсети октомври. Беше слънчев, но студен следобед. Селяните се бяха събрали пред църквата „Сейнт Ан“, за да видят сватбената процесия. Всички бяха почти като едно семейство, защото Боуенови живееха тук от единайсет поколения насам. Много от зрителите бяха видели не само как израства Бетси Боуен, но също така бяха видели като дете и нейния баща, сър Роналд.
На церемонията бяха поканени само най-близките роднини и приятели. Почти всички бяха познати на обитателите на селото. Младоженецът пристигна на кон, придружен от Валериън и Сейнт Джон. Каретата на графа спря точно пред портата на църквата и от нея слезе вдовстващата графиня. Тя приличаше на кралица в тъмночервената си кадифена наметка, украсена с бобърски кожи. Снежнобялата й коса беше вдигната на кок и украсена с две прекрасни пера. Мис Спенсър-Кимбърли последва старата графиня. Беше прекрасна в тъмнозелената си наметка. Обеците й весело звъняха. И тогава, за изненада на събралите се зрители, до каретата се приближи открита носилка и младата графиня беше настанена в нея с помощта на слугите. Това особено превозно средство беше внесено в църквата.
— Тя не изглежда добре — каза някой в тълпата. Острият поглед на графинята потърси човека, който беше произнесъл тези думи, но всичко беше утихнало внезапно. Тя хвана Аврора за ръка и двете влязоха в църквата. Вътре цареше атмосфера на очакване. Лъчите на следобедното слънце се пречупваха през цветните стъкла на прозорците и хвърляха сенки по дъбовите пейки и каменния под. Първокачествено бяло ленено платно и богати на багри есенни цветя красяха олтара. Свещниците бяха златни, а свещите — от пчелен восък. Двете пищно облечени дами отидоха до определената за графа пейка, която се намираше досами олтара, и седнаха. Носилката на Каландра беше оставена пред пейката, за да може и тя да се наслади на сватбената церемония. Към тях се присъедини Сейнт Джон и ги поздрави с усмивка. Графът щеше да бъде шафер на Джордж.