От другия ред ги поздрави лейди Елзи. Очите й вече бяха зачервени от плач. В ръцете си стискаше мокра носна кърпичка. Видът й беше толкова нещастен, че вдовстващата графиня се наведе към Аврора и тихо й пошушна:
— Ама че глупава жена, като че ли дъщеря й насила се омъжва за някакво чудовище!
Преди Аврора да успее да отговори, органът засвири тържествен химн и всички се изправиха на крака. Сватбената церемония започна.
От сакристията излязоха младоженецът и шаферът и застанаха пред олтара в очакване на булката. На пътеката между редовете стояха мис Изабел, мис Сюзън, мис Керълайн и мис Маргарет Боуен в рокли на бели и жълти райета и с жълти рози, втъкнати в косите. Ето, появи се и булката, придружена от десетгодишния мастър Уилям Боуен. Булката сияеше в роклята си от кремава тафта на бели и жълти райета, с щамповани сини незабравки. Косата й беше вдигната на кок, украсена с копринени цветя и ред перли и леко напудрена. Пред олтара я чакаше баща й, който щеше да свърже дъщеря си и Джордж завинаги.
Церемонията беше обикновена и все пак величествена. Това беше едва втората сватба, на която Аврора присъстваше. Тя гледаше захласнато брат си и сияещата от щастие булка. В църквата беше спокойно и тихо и всичко изглеждаше като в рая. Колко различно беше от сватбата на Кели, която се беше състояла на верандата пред къщата в онзи толкова далечен пролетен ден. Може би, с Божията благословия, бракът на Джордж щеше да бъде по-щастлив от този на Кели. Аврора желаеше това с цялото си сърце. Те си подхождаха и щастието им щеше да става все по-голямо с отминаването на годините.
Новобрачната двойка тръгна по пътеката. И двамата се усмихваха, защото с формалностите беше свършено. Навън ги посрещна веселата тълпа и им пожела всичко най-хубаво. Останалите членове на двете семейства и гостите ги последваха до дома на викария, който се намираше в другия край на църковния двор. Аврора вървеше до сестра си, която, въпреки носилката, явно се чувстваше неудобно.
— Добре ли си? — попита Аврора.
— Как мога да съм добре с това същество в корема си?! — недоволно и раздразнено възкликна Кели. — Да седиш по този начин, е ужасно. Мога да си представя как изглеждам!
— В дома на викария ще се настаниш на най-удобния диван — успокои я Аврора. — Джордж и Бетси са толкова щастливи, че направи усилие и дойде на сватбата, Кели.
— Защо е необходимо Джордж да ни напусне? — оплака се Кели. — Не искам да си тръгва, Аврора. Страхувам се, когато него го няма.
— Това са глупости, Кели — смъмри я сестра й. — Та нали беше без него до нашето пристигане в Англия. И много добре знаеш защо се налага Джордж да замине. Трябва да управлява плантацията. Освен това искаш ли мама да се чувства самотна, изоставена завинаги на Сейнт Тимъти?
— Бих искала да отида с него — прошепна Кели. — Бих искала времето да се върне. Да спре в онзи момент преди две години, когато татко беше още жив и не бяхме чували за Валериън Хоксуърт! Само ако знаех, Аврора. Никога нямаше да се съглася да се омъжа за него. Какво ще стане, ако съществото, което нося, не е така желаният от него син? Всичко ще започне отново. Не вярвам, че бих могла да го понеса! — Гласът й се извиси почти до истерия.
— Успокой се, Кели — каза Аврора строго. — Това е сватбеният ден на брат ни и няма да ти позволя да го развалиш с твоето лошо настроение. Ще се усмихваш и ще разговаряш любезно с онези, които те поздравяват. Ако не го направиш, ще убедя Сейнт Джон веднага да избягаме и ще те изоставя. Повярвай, няма да ми е трудно. Как ще живееш тогава с черните си мисли и лошото си настроение?
При отправената от сестра й заплаха, предизвикателното изражение на Каландра се стопи. Тя се насили да се усмихне.
— Ти си невъзможна! — прошепна тя.
Фасадата и входната врата на дома на викария бяха украсени с есенни цветя и борови клонки. Булката и младоженецът се спряха на стъпалата, за да приемат поздравленията на гостите. Масата в трапезарията беше покрита с ленена покривка, украсена с дантели. Свещниците и купите бяха от сребро. В средата на масата стоеше сватбената торта. Шампанското беше от личната изба на графа. Сър Роналд, човек със скромни средства, беше неизразимо благодарен за щедростта на Хоксуърт. Обикновено сдържан, днес той беше особено излиятелен, щастлив от сполучливия брак на дъщеря си. Бетси го свързваше със семейството на Хоксуъртови. Това означаваше, че ще може да се цели малко по-нависоко, когато дойде време да омъжи и останалите си дъщери.