Сватбената торта беше нарязана, сервирана и изядена. Вдигнаха се много тостове за здравето и щастието на младоженците. Бетси дискретно се оттегли за малко горе, за да смени сватбените си одежди с пътен костюм. Помогнаха й сестрите й и майка й, която все още хлипаше. Джордж също се оттегли, за да смени сатенените си панталони с нещо по-удобно за пътуване. Следващите няколко дни младата двойка щеше да прекара на път. Щяха да отидат първо в Лондон, а после — до най-близкото пристанище, за да хванат кораба, който щеше да ги откара на Сейнт Тимъти.
Валериън Хоксуърт отново беше показал безграничната си щедрост. Джордж и неговата невяста щяха да пътуват в широката и удобна карета на графа. Щеше да ги следва товарна карета, в която багажа щяха да наглеждат Уикъм и камериерката на Бетси. Щяха да останат в Лондон три дни и да нощуват в къщата на семейство Фарминстър, а после да се качат на „Ройъл Джордж“. Графът беше платил билетите първа класа, за да осигури възможно най-големи удобства за Джордж и булката му по време на тяхното сватбено пътешествие.
Вече облечен за път, Джордж Спенсър-Кимбърли отиде да се сбогува с двете си сестри. Кели не преставаше да плаче.
— Чувствам, че вече никога няма да те видя — каза му тя през сълзи, но той успокои страховете й, както беше правил и по време на детството им.
— Ще ви идваме на гости на всеки пет години, малка сестричке — каза й той. — Може би дори ще успеем да убедим мама да дойде и тя.
— Децата ни не трябва да бъдат чужди едни за други — намеси се с весел глас и Аврора. — Мама ще сияе, когато всичките й внуци се съберат около нея, не мислиш ли така и ти, Кели?
Кели изхлипа и бавно кимна. Джордж се обърна към Аврора:
— Сигурна ли си? — попита я многозначително той и я погледна право в очите. — Искам да си щастлива със Сейнт Джон. — Той сложи ръце на раменете й. В погледа му се четеше загриженост.
— Сигурна съм дотолкова, доколкото всяка жена може да бъде сигурна — отговори му тя. — Вярвам, че си подхождаме, Джордж. Какво повече бих могла да искам? И не се страхувам от брачното ложе като сестра ни.
— Знам — дяволито блеснаха светлокафявите му очи. — Знам, че не се страхуваш, но не искам нищо повече от това. — Той се засмя тихичко. Целуна я по челото и силно я прегърна. — Бъди щастлива, моя скъпа Аврора!
— Ще бъда, Джордж! — обеща му тя.
Той нежно изправи Каландра и силно я прегърна. Целуна я по двете бузи.
— Опитай се да бъдеш добра, Кели. В края на годината ще разбереш, че собствените деца стоплят сърцето и няма нищо по-хубаво от тях. Ще бъдеш щастлива майка.
— Глупости! — отговори Кели, отново заприличала на момичето, което познаваха. После тежко се отпусна на дивана. — Предай моята любов на мама.
— Заедно! — каза Джордж.
— Завинаги! — отговори му Кели.
— Като един! — допълни Аврора.
— Букетът! Бетси ще хвърли букета си! — извика някой от гостите. — Елате, момичета!
Като се кикотеха и блъскаха с лакти, за да се домогнат до най-добрата позиция, всички неомъжени дами се струпаха около Бетси. Тя беше хванала цветята за дръжките и ги люлееше напред-назад.
— Хайде! — Джордж сграбчи Аврора за ръката и я избута напред.
— Едно! Две! Три! — викаха в хор гостите.
Булката хвърли букета, който, като по магия, се озова право в ръцете на Аврора. Тя го хвана, засмя се и изпрати въздушна целувка на Сейнт Джон.
— О, не е честно! — запротестира Изабел Боуен. — Всички знаем, че Аврора скоро ще се омъжи! Та годежният пръстен на Сейнт Джон вече е на пръста й.
— Още си много млада, за да се омъжиш, Бела — каза й с усмивка новата мисис Спенсър-Кимбърли. — Тази, която е хванала букета, трябва да се омъжи до една година или никоя от тук присъстващите няма да има право да се омъжи. Такова е правилото. Нима искаш всички момичета в графството да те чакат, докато се чудиш за кого да се омъжиш? Всички знаем, че си нерешителна!
Много глави закимаха в съгласие с думите й. Наоколо се разнесе тих смях. Преди Изабел да отговори, младата двойка започна да си взема „сбогом“ с близките си. Само след миг вече бяха в каретата и се носеха надолу по пътя. И Джордж, и Бетси бяха подали усмихнатите си лица през прозорчетата и весело махаха с ръце. Лейди Елзи отново избухна в плач. Този път и дъщерите й се присъединиха към нея.
— Това е сладка мъка! — прошепна вдовстващата графиня. — Къде е каретата, която ще ни отведе у дома? Нямам намерение да оставам повече тук, защото може да се удавя в сълзите на тази глупава жена и нейните четири дъщери. Валериън! Повикай каретата! — Тя се обърна към домакините. — Прекрасна сватба! — поздрави ги. — Поднасям ви благодарностите на цялото семейство. Трябва вече да тръгваме. Графинята не може да понесе никакви вълнения повече. Разбирате, че тя положи огромни усилия, за да дойде. Довиждане! Довиждане!