— Вие няма да й позволите да се омъжи за мистър Сейнт Джон, нали, Ваше благородие? — попита Марта, предизвиквайки го да бъде откровен. Въпросът й беше проява на извънредна смелост от нейна страна, но тя трябваше да го зададе, защото трябваше да знае какво да предприеме.
Валериън Хоксуърт поклати глава.
— Аврора е сгодена за мен, Марта. Тя ми е обещана от баща й. Няма значение, че и тя, и семейството й, се опитаха да ме измамят. Според закона, Аврора трябва да бъде моя жена. Ако бедната Каландра беше останала жива, ако ме беше дарила със син, нещата щяха да бъдат по-различни, въпреки че, в края на краищата, щях да науча за измамата. Но Каландра е мъртва, а с нея — и нашето дете. Доктор Карстеърс ме извади от заблудата.
— Но, Ваше благородие — каза Марта тихо, — вие се оженихте за Шарлот Кимбърли и получихте нейната зестра, както е било уговорено между баща ви и Робърт Кимбърли. Нищо не ви е отказано.
Валериън Хоксуърт се засмя приглушено.
— Наистина, Марта, но взех за жена друга Шарлот Кимбърли. Договорът е бил подписан от двамата бащи още преди тя да се роди, преди Робърт да се е оженил за третата си съпруга, Орейлия Спенсър, и преди да е осиновил нейните две деца. Семейство Кимбърли ме измамиха, принудиха ме да се оженя за друго момиче. Ако братовчед ми Сейнт Джон научи за това и вече е женен за Аврора, ще иска острова за себе си. Не защото наистина ще има нужда от него и не защото наистина ще желае да го притежава, но от чиста злоба и завист. Не мога да му позволя. Освен това твоята господарка, по закон, ми принадлежи. Имам намерение да получа това, което си е мое по право.
После той й се поклони, което беше проява на безупречни маниери, и излезе от стаята.
Марта беше изненадана от учтивостта му. Все пак тя беше само слугиня. Вярно, слугиня с много висок ранг, но въпреки това си оставаше член на прислугата. А графът беше загубил много време да говори надълго и нашироко с нея, да отговаря на въпросите й, макар че не беше длъжен да го прави. Тя го харесваше. Винаги го беше харесвала и беше мислила, че той е добър човек. Никога не беше разбирала антипатията, която Аврора изпитваше към Валериън Хоксуърт. Сега между двамата щеше да избухне война. Марта реши, че няма да каже нито дума за разговора между нея и графа тази вечер. Това само щеше да тласне мис Аврора към неразумни действия. И без да знае онова, което Марта вече знаеше, господарката й щеше да взема прибързани решения и да се държи по възможно най-глупавия начин. Марта беше сигурна.
Графът беше идеалният съпруг за Аврора. Марта винаги го беше вярвала. Мистър Сейнт Джон беше добра алтернатива, разбира се, но Марта подозираше, че той е безразсъден и склонен към приключения като самата Аврора. Те си подхождаха, но, от друга страна, бракът й можеше да се окаже катастрофа, ако Аврора непрекъснато окуражаваше Сейнт Джон да съперничи на графа. Освен това Аврора искаше да бъде графиня, макар самата тя да не го съзнаваше. А и нали мистър Кимбърли, да даде Господ мир на душата му, беше желал този брак за Аврора. В този момент Марта реши, че ще помогне на старата графиня и нейния внук да накарат Аврора да се омъжи за годеника, който баща й беше определил. Това нямаше да бъде предателство спрямо нейната господарка, защото, дълбоко в сърцето си, Марта знаеше, че постъпва правилно. Тя, също като мистър Джордж Спенсър-Кимбърли й старата графиня, знаеше, че между Аврора и графа съществува силно привличане.
Когато се събуди сутринта, Аврора беше по-спокойна. Изяде закуската си, написа писмо до майка си, оплака се от главоболие, но не каза нищо за пътуване до Сейнт Тимъти. „Може би — помисли си надежда камериерката — се е отказала от намерението си.“ И това съобщи тя на старата графиня. Но Аврора не излезе от спалнята си под предлог, че няма сили. Обядът и вечерята й бяха занесени горе. Апетитът й обаче беше, както винаги, забележителен. Тя си легна рано и чете, докато заспа.
— Бедното агънце! — каза тихо Марта, стъкна огъня в камината, угаси свещите и отиде да си легне в своята малка стаичка.
Аврора се събуди, когато часовникът удари три. Тя се усмихна в мрака. Още от детството си спеше винаги по седем часа, освен ако не беше болна. Нарочно си беше легнала рано, за да се събуди в средата на нощта и да успее да избяга от „Хоукис Хил“. Със съжаление беше разбрала, че вече не може да има доверие на Марта. Беше почти сигурна, че предната вечер тя беше пуснала нещо в чая й. Очевидно, Марта не одобряваше плановете й, а това беше истинско нещастие. Трябваше да остави камериерката си тук. Знаеше, че старата графиня ще я задържи на работа и ще се отнася добре с нея, така че не се чувстваше виновна за решението си.