Тихичко стана от леглото и потрепери, защото ноемврийската нощ беше доста студена. Щеше да отиде в Лондон. Там щеше да си намери прилична квартира и да си купи билет за следващия кораб, който ще замине за Западните Индии. Имаше достатъчно пари, повечето от които бе донесла със себе си от дома, защото графът беше плащал всичките им разноски в Англия. Само един дилижанс минаваше близо до имението рано сутрин, и то един път в седмицата. Тази сутрин щеше да мине. Дилижансът щеше да я откара до град Хиърфорд, а оттам можеше да хване дилижанс до Лондон. Нямаше да вземе нищо от вещите си, така че никой да не се досети, че е заминала, докато денят не напредне. Тогава щеше да бъде късно да я намерят. Щеше да се облече скромно, за да не привлича вниманието, и щеше да вземе само една малка чантичка, в която да сложи парите си и четката си за коса.
Роклята, която избра, беше от тъмносиня коприна — скромна и благоприлична, макар и не особено елегантна. Под нея носеше няколко фусти, включително и една вълнена, а също така и дълги вълнени чорапи. Щеше да си купи всичко необходимо в Лондон, преди да отплава. Вдигна косата си на спретнат кок, наметна се с омачканата си пелерина и излезе от спалнята. Стъпваше внимателно, на пръсти. Слезе благополучно по стълбите и се озова във фоайето. Внимателно започна да сваля веригата на входната врата.
— И къде, годеницо моя, мислиш, че отиваш? — Гласът на графа проряза тишината на нощта.
Аврора се завъртя и го видя застанал на прага на библиотеката.
— Отивам си вкъщи! Не можеш да ме спреш, Валериън!
Годеница! Беше я нарекъл своя годеница. Значи наистина знаеше.
— Мисля, че няма да си отидеш у дома — каза той студено. Стопи разстоянието, което ги делеше, смъкна пелерината й и я запрати в далечния ъгъл на фоайето. Ръката му я хвана здраво през кръста и я притисна към тялото си. Толкова плътно, че сетивата й се възбудиха. — „Хоукис Хил“ е твоят дом, Аврора. Това е решено още преди да се родиш. Бащите ни са ни предопределили един за друг. Ти се опита да провалиш брака чрез измама, като накара сестра си да заеме мястото ти.
— Ти получи онова, което искаше! — извика тя. — Получи плантацията „Сейнт Тимъти“ и съпруга. Какво още искаш, Валериън?! Какво още?
— Искам теб, Аврора! — каза той със силно чувство. Ръката му помилва лицето й. Тъмносините му очи я гледаха пламенно.
— Не ти ли беше достатъчна сестра ми? — попита го тя ядосано. — Ти си се отнасял лошо с нея, Валериън! Тя ми каза!
— Каландра беше като от мрамор, моя мила Аврора. — Говореше с мъка. — Тя мразеше да я докосвам и аз трябваше да се насилвам, за да мога да изпълня дълга си и да получа сина си. Тя лежеше под мен като мъртва, с глава, извърната настрани. Тялото й беше студено като камък всеки път, когато го докоснех.
— Но ти все пак си успявал да задоволиш страстта си, Валериън, нали? Харесваше ли ти да изнасилваш сестра ми? Как си могъл да го направиш?! — възкликна Аврора. Очите й бяха пълни със сълзи. Тя мислеше за Каландра, за сестрата, която беше обичала.
— Мислех за теб. — Думите му я ужасиха. Той наблюдаваше реакцията й и изпитваше нещо като задоволство. — Възбуждах най-долните си инстинкти, както ги наричаше Каландра, като си спомнях вида на голото ти тяло — такова, каквото го видях онзи ден на Сейнт Тимъти.
— О, Боже мой!
— Не се гордея с това, Аврора. Никога не си помисляй, че бих се гордял с такова нещо. Но твоята сестра мразеше физическата близост, а аз трябва да имам наследник. Каландра беше моя съпруга и беше неин дълг да ми роди дете. Щях да й дам всичко, каквото пожелае, само и само да ми даде наследник. Бързо и лесно приех факта, че тя не ме обича, защото разбрах, че тя не би обичала който и да е мъж. Също така знаех, че никога не би ме направила рогоносец. Тя обичаше единствено социалното си положение, обичаше богатството ми, което улесняваше живота й. Това беше всичко, което тя искаше, но беше егоистка и не искаше да ми даде нищо в замяна. Съжалявам, че е мъртва.
— И все пак се радваш, че не е тук и няма да те измъчва повече! — обвини го Аврора. — Не го отричай, Валериън!
— Не желаех зло на сестра ти, Аврора, но тя е мъртва. Няма да отрека, че изпитвам облекчение от факта, че отново съм свободен. Ще ме презреш, ако излъжа, защото знаеш, че не съм лъжец.
— Аз и без това те презирам — разпалено заяви тя. — Не можеш да ме спреш, Валериън! Аз си отивам у дома и ще бъда със семейството си. Там ще изчакам да мине годината на траур. А после ще се омъжа за Сейнт Джон, както бяхме планирали. Мразя те! Винаги ще те мразя заради онова, което стори на бедната ми сестричка!
Ефектът от думите й беше странен. Валериън като че ли загуби разсъдъка и самообладанието си.