Когато от чакалнята прозвуча детски плач, Дъглас бутна стола, за да приеме следващите пациенти.
Вечерта беше дълга и както винаги изнервяща. Не можеше да помогне на всички; много от пациентите му страдаха от трудно излечимите болести на бедността. Даже ако можеше да набави лекарства, те не бяха в достатъчно количество, за да даде на всички нуждаещи се. Когато заключи и се запъти към дома си, беше уморен като куче.
Живееше в пансион на Кромуел Роуд. Когато влезе в тъмното, тясно антре и заключи вратата, бе посрещнат от постоянната миризма на варено зеле и рибешки глави. Хазайката подаде глава от вратата на кухнята.
— Добър вечер, докторе, днес много закъсняхте! Дано рибата не ви се стори твърде суха.
— И аз се надявам, мисис Харис — промърмори Дъглас и се обърна към стълбата. — Ей сега ще дойда.
— Специално за вас съм наредила в салона — съобщи хазайката. — Има и хубаво парче сирене.
— Или имаше — изръмжа Дъглас, докато изкачваше стълбите.
— Да пратя ли нашия Колин в „Червения лъв“ за канче горчива бира, докторе? — последва го гласът на хазайката.
Дъглас спря за миг. Суха риба с неизбежното пюре и разварено зеле — и към това само вода? Намери в джоба си монета от три пени, обърна се и я пъхна в протегнатата ръка на мисис Харис.
— Да, моля ви, нека ми донесе едно канче бира.
— Веднага, докторе! — Мисис Харис се скри бързо в кухнята и повика сина си.
Дъглас се качи в стаята си да свали палтото си. Банята, обикновено заета от другия наемател, днес за разнообразие беше свободна. Той изми ръцете и лицето си, среса се и слезе да вечеря.
Естествено рибата беше суха и безвкусна, но той я изяде до последното парченце. Най-сетне можеше да отвори писмото на майка си. В пет листа беше увит банков чек за сто фунта. Приложената бележка гласеше: „Сигурна съм, че ще направиш нещо добро с тези пари. Фъргъс каза, че имаш право да получаваш част от доверителния фонд.“
Дъглас сгъна чека и го прибра в джоба на ризата си. Семейният банкер Фъргъс нямаше навика да връчва на клиентите си чекове по сто фунта, даже когато фондовете бяха значителни — а техният със сигурност не беше. Бащата на Дъглас бе вложил тези пари за образованието на сина си и той беше наясно, че от тях беше останало твърде малко. Семейството не разполагаше с кой знае какви средства. Майка му беше добре осигурена, сестрите му имаха богати съпрузи, но имаха и деца. За да издържа себе си и жена от подходящ обществен кръг, Дъглас трябваше да поеме практиката на баща си.
Той забарабани с пръсти по мазната покривка, обзет отново от спомена за Мариан. След като се отказа от перспективната практика в полза на болницата в бедняшкия квартал, която поглъщаше личните му средства, не само загуби Мариан, подходящата съпруга, но и се обрече на бедност. Макар че се стараеше с всички сили да скрие този факт от свръхзагрижената си майка, явно не беше постигнал особен успех — това личеше по чека. Типично за майка му — да оправдае подаръка си по начин, който не му позволяваше да откаже.
Сега вече можеше да се посвети на писмото. Пет страници с дребния й почерк… новини за сестрите му и многобройните й внучета, за интригите на съседите, за хората, които майка му не харесваше, и всичко това осеяно със съвети за благото на най-малкото й дете, на единствения й син.
Дъглас отпи голяма глътка ейл и се засмя тихо. Какво ли щеше да каже майка му, ако можеше да го види в този жалък пансион на Кромуел Роуд — как в края на дългия, напрегнат ден вечеря с отвратителна суха риба и разварено зеле. В момента тя сигурно седеше в елегантния салон на къщата им на Принсес стрийт в Единбург и обмисляше менюто за следващия ден. А може би играеше бридж с приятелките си или поучаваше някоя от дъщерите си как да възпитава децата си или да води домакинството.
Не, че не обичаше майка си. Естествено, че я обичаше. Но лейди Фарел беше изискана дама от старата гвардия, която твърдо се придържаше към скованите принципи на викторианската епоха. Беше подарила седем деца на своя съпруг, преуспял лекар, който за съжаление почина едва четиридесетгодишен. Последното дете беше мечтаният син. Когато остана вдовица, тя пое и ролята на баща и я изпълняваше с радост и компетентно. Все пак синът й успя да разбие семейните окови и да тръгне по свой път, макар и с помощта на безброй лъжи.
Дъглас сгъна писмото и го прибра отново в плика. Не биваше да закъснява с отговора и трябваше да го напише много грижливо. На всяка цена трябваше да скрие от майка си истинските обстоятелства около живота и работата си. Истината щеше да предизвика пристъп на ангина пекторис — в най-благоприятния случай. Той имаше своя собствена представа за сърдечните атаки на майка си, но последствията им бяха смайващо истински. Затова нямаше никакво значение дали смята физическото страдание за едно от най-важните оръжия в арсенала й от средства да владее децата си или не.