Частити извади от гардероба блуза от кремав крепдешин с плисирана предница и висока дантелена яка. Заедно с керемидената пола тя беше между предпочитаните й дрехи. Обичаше неща, които й вдъхваха самоувереност. Черните ботушки и широкият черен колан бяха идеалните допълнения. Когато сложи ръце на талията си, тя установи със задоволство, че е доста по-тясна, отколкото преди няколко седмици.
Седна пред тоалетката си и посвети цялото си внимание на фризурата. За разлика от сестрите й, чиито коси бяха само леко чупливи и се поддаваха на най-различни прически, нейната коса беше естествено къдрава и ужасно опърничава и почти не се поддаваше на укротяване. Докато косите на сестрите й бяха в атрактивната гама между канеленокафяво и ръждивочервено, нейната коса беше безсрамно червена. Е, поне е червено, а не оранжево, утеши се тя и стегна непокорните къдрици в руло на тила, което закрепи с множество фуркети. Спусна няколко къдрички покрай ушите и на челото си и се огледа доволно. Повторният критичен оглед й доказа, че не би могла да се справи по-добре.
— Готова ли си? Вече е почти три. — Прюдънс провря глава през вратата. — О, облякла си кремавата блуза! Стои ти наистина възхитително. А яката е просто прелест.
— И аз я харесвам — каза Частити и се обърна на столчето. — Би ли ми закопчала копчетата на дясната китка? Толкова са мънички, че ръцете ми изтръпнаха. — Тя протегна дясната ръка към сестра си.
Прюдънс с готовност изпълни молбата й и сръчно закопча мъничките седефени копченца.
— Много ми е интересно дали нашият доктор Фарел ще пристигне точно и изпълнен с нетърпение — промърмори тя. — Или ще се появи едва към края на следобеда.
— Нямам представа. Надявам се само да не дойде преди дамата, която сме му избрали. Ако се наложи, ние ще поговорим с него. — Частити стана и приглади полите си. — Да слизаме.
Прюдънс я последва по стълбата, любопитна да се срещне с мъжа, успял да извади от равновесие спокойната и овладяна Частити. Никога не я беше виждала такава.
Дъглас Фарел никак не бързаше да позвъни на вратата на Манчестър Скуеър 10. Първо обиколи два пъти целия площад, следеше превозните средства, които спираха пред къщата, и се опитваше да отгатне коя от гостенките е предназначена за него. Дамите пристигаха по две или по три и бяха най-различни на ръст, възраст и класа. Имаше и няколко с придружители, имаше и сами. Очевидно следобедният прием на № 10 беше много популярен. Каква ли е почтената мис Частити Дънкан, питаше се непрекъснато Дъглас. Сигурно някоя стара мома. Ако се съдеше по величествената двойна врата на къщата, беше заможна. Но нищо чудно да е и някоя бедна роднина, която живее като компаньонка или учителка в богато семейство. Зависима от благоволението на другите, тя сигурно извеждаше на разходка глезени кученца или по цял ден слушаше хипохондричните оплаквания на благодетелите си.
В кабинета на баща си в Единбург беше срещал много жени от този тип и предполагаше, че днес ще се запознае с английския вариант. А щом се установи на Харли стрийт, това щеше да стане ежедневие. Не, би било необичайно за жена в подчинено положение — само малко по-високо от слуга — да бъде домакиня на следобеден прием. Да предлага сладкиши, да носи и да отнася, това да, но домакиня… надали.
Е, ако не престане да обикаля площада, никога няма да разбере. Дъглас хвърли поглед към часовника си. Малко след три и половина. Време е да влезе и да застане пред съдбата си.
Той изкачи стълбите и почука с излъсканата до блясък лъвска глава, която служеше за чукче. Звукът едва бе заглъхнал, когато вратата се отвори. Появи се внушителен белокос иконом и го поздрави с поклон.
— Добър ден, сър.
Дъглас му подаде визитната си картичка.
— Доктор Фарел. Бих желал да говоря с лорд Бъкингам, който днес е на посещение у мис Дънкан.
— О, да, естествено, сър. Негово благородие още не е пристигнал, но ако желаете да влезете, ще уведомя мис Дънкан. — Дженкинс огледа посетителя така дискретно, че Дъглас не го забеляза. Не намери какво да възрази срещу облеклото и поведението на непознатия — докторът носеше традиционния черен жакет със сива жилетка, черна вратовръзка и панталон на райета.
— Ще позволите ли да взема шапката ви, сър? — Дженкинс протегна ръка към бомбето и бастуна със сребърна дръжка, за да ги остави на масата редом с половин дузина други шапки. Стисна в шепа визитната картичка и покани посетителя да го последва в салона.